— Смятам, че всяка истинска херцогиня е малко скандална — сподели с приятелката си. — Поне всички наистина интересни, от историческа гледна точка.
Ева се съгласи.
— Каза ли вече на майка си? — попита я след малко.
— Милостиви боже, не! — Роуз се засмя пресипнало. — Грей обеща, че ще й кажем заедно и не смятам да му позволявам да се измъкне.
— Отсега се държиш като съпруга.
— Да — съгласи се тя, като позволи на реалността на случващото се най-сетне да я приземи. — Предполагам, че е така.
Грей я попита… Не, Грей й заяви, че тя ще се омъжи за него. И не беше ядосан от това. Всъщност дори изглеждаше нетърпелив този съюз да се случи колкото е възможно по-бързо. Може би беше, за да избегне колкото се може повече от скандала, или може би наистина искрено искаше да се ожени за нея.
Само господ знаеше с какво нетърпение чакаше първата си брачна нощ. Вече нямаше да им се налага са се срещат тайно. Нямаше да има повече маски и промъкване. Щеше да прекарва нощите при него, без да се налага да го изоставя на сутринта. И нямаше да се притеснява, че някой може да ги види.
Двамата щяха да бъдат съпруг и съпруга. Завинаги свързани за добро или зло. Със сигурност щеше да е за добро.
Господи, не позволявай да бъде за зло!
Шестнадесета глава
След повече часове отколкото би искал да прекара с Арчър в една карета, Грей най-сетне се завърна в Рейтън Хаус. Всичко, което искаше, бе да открие Роуз, да се сгуши на леглото до нея и да спи до края на деня. Наистина просто да спи. Да оплете краката си с нейните, да се сгуши в прегръдката й и да зарови нос в ямката на шията й…
— Идваш ли?
Грей примигна и се обърна. Стоеше на алеята пред къщата, а Арчър и другите двама мъже го гледаха очаквателно пред вратата на дома.
Арчър поклати глава, видимо отчаян.
— Ще влезем ли у дома, Ваша светлост, или ще обсъждаме делата си отвън, пред очите и ушите на цял Мейфеър?
— Влизаме — промърмори Грей.
Можеше ли да се държи като по-голям идиот? Закрачи към вратата и другите мъже се отдръпнаха да го пропуснат. Арчър хвана Бронте за ръката и въведе пребледнялата им сестра в къщата. Грей не бе имал възможност да говори с нея и да й обясни, че всичко ще бъде наред. Тя вероятно очакваше, че той ще се гневи и ще вика, а после ще й каже, че никога повече няма да види Александър.
Честно казано се изкушаваше да побеснее и да се гневи. А и страхът, който Бронте изпитваше, беше нищожна цена за начина, по който ги бе ужасила, както и за ниското й мнение за него. Кога изобщо й бе дал причина да смята, че е чудовище?
Потърка с ръка лицето си, когато прекрачи прага на дома.
Божичко?
Не носеше маската си. Беше напуснал дома, придружаван от непознати, и пропътува през половината страна без парчето кожа, което го предпазваше от любопитни погледи и шушукане зад гърба му.
Уестфорд ги чакаше, за да поеме палтата им и да попита с какво още може да бъде полезен. Грей го помоли да им изпрати поднос със закуски в кабинета му, защото гостите му вероятно бяха гладни. След това заведе смълчаната група в единствената стая в къщата, в която действително се чувстваше господар на живота си.
Сестра му застана до стола на любимия си.
— Можеш да седнеш, Бронте — каза й Грей меко.
Упоритата й брадичка се вирна непокорно.
— Предпочитам да стоя.
— Както пожелаеш. — Грей сви рамене, макар да му се искаше да я попита какво точно си мисли, че ще постигне така.
Приготвиха се питиета — бренди за мъжете и шери за Бронте.
Камериерката пристигна няколко минути по-късно с поднос сирена, студени меса и хляб. Лорд Брантън започна да се храни, без да чака покана.
Грей също си отмъкна две парчета сирене и се опря на един от ъглите на бюрото си. Полуседнал, полуправ, той огледа присъстващите в стаята и най-вече Александър. Младежът вероятно беше двадесет и пет до тридесетгодишен. Висок, привлекателен момък с повече смелост, отколкото ум в главата.
— Лорд Кемп — заговори той, обръщайки се към бъдещия си зет с титлата му по произход. Изчака, докато младият мъж се обърна към него и го погледна. — Баща ви ме у вери, че имате искрени и дълбоки чувства към сестра ми. Това вярно ли е?
Младият мъж кимна утвърдително.
— Обичам я, Ваша светлост, така е.
Гледаше го право в очите. Това беше добър знак.