Няколко минути насаме с неговата избраница. Колко неочаквано приятно.
Годеницата му се изправи, когато той влезе в стаята.
— От суетнята на прислугата разбирам, че днес ще имаме гости за вечеря?
— Добра вечер и на теб — усмихна й се той. — Да. Годеникът на Бронте и семейството му ще се присъединят към нас заедно с моето семейство.
— Допускам, че ние ще обявим годежа си? — Роуз скръсти ръце пред себе си сякаш не знаеше какво да прави с тях. Докато Грей се приближаваше към нея с отмерени крачки, се сети за поне няколко приятни занимания, в които искаше да включи деликатните й пръсти.
— Да, макар че нямам желание да крада момента на Бронте. — Дали Роуз се срамуваше да се изправи пред мъжете, които ги завариха заедно? Би трябвало. Щеше да направи всичко възможно да отклонява вниманието от нея. А ако някой мъж дори само я погледнеше с мръсни помисли…
— Харесваш ли избраника й?
— Изглежда свестен мъж, да. — Беше почти до нея.
Тя преглътна притеснено.
— Това е добре. Каза ли й за нас?
— Почти.
Стана му приятно да види как притеснението по лицето й отстъпи на друга емоция — любопитство.
— Почти?
— Тя знае, че отидох да взема специално разрешително за брак. Допускам, че Арчър я е информирал за избора ми на булка. Без съмнение тя и майка ще искат повече подробности, отколкото смятам да им предоставя. Очаквам, че до края на вечерта двете ще са ме изтощили напълно с въпросите си.
Устните на Роуз се извиха в усмивка.
— Какво ли би правило обществото, ако не сме ние двамата да им даваме теми за разговор?
Грей отвърна на усмивката й.
— Биха умрели от скука и оглупяване.
Те се засмяха, а когато се успокоиха, Грей наведе глава настрани и я изгледа.
— Изглеждаш прелестно тази вечер.
Тя се изчерви и очите й засияха от удоволствие.
— Няма нужда да казваш такива неща.
— Знам, че няма нужда, но ти си моя годеница и е напълно приемливо за мен да изразявам мислите си гласно. А е и доста освежаващо, след като толкова време трябваше да ги пазя само за себе си.
Това привлече вниманието й. Една от изписаните й вежди се повдигна с интерес.
— Колко дълго?
Грей се усмихна.
— Откакто беше достатъчно голяма, за да не се считат такива мисли за отблъскващо непристойни.
Стояха достатъчно близо един до друг, за да се любува необезпокояван на сиянието на голата й кожа, а тя да забелязва всяка извивка и бръчица на белега му, който сякаш изобщо не поглеждаше. Погледът й не изпускаше неговия. Не я интересуваше, че беше обезобразен, поне не и външно, а явно не и вътрешно, както изглеждаше.
— Никога не съм бил добър човек — призна той малко по-пресипнало, отколкото му се искаше, — но ти обещавам, че ще ти бъда верен съпруг. — Това беше най-доброто, което можеше да й предложи, защото колкото и да искаше да бъде мъжът на мечтите й, знаеше, че е невъзможно да се случи.
Веждите й се сключиха скептично.
— Аз всъщност не съм приела, знаеш ли?
— Роуз, трябва да се венчаем.
— Не. — Тя вдигна искрящи очи към него. — Искам да ме помолиш да се омъжа за теб, не да го изискваш от мен. Не ме интересува, че трябва да се случи. Искам да се почувствам сякаш имам избор.
— А ако имаше избор, какво щеше да избереш? — Задаваше опасен въпрос, изследвайки непозната територия от отношенията им, която можеше би беше по-добре да си остане загадка за доброто и на двама им.
Роуз се усмихна и всичко отново си дойде на мястото.
— Попитай ме и ще разбереш.
Ръцете му сякаш сами посегнаха да обгърнат лицето й с длани. Тя беше толкова крехка и същевременно толкова силна. Целият й свят бе преобърнат с главата надолу и въпреки това тя го гледаше изпитателно с приятно издайническа руменина, избила по страните й.
— Роуз Данвърс, ще ми окажеш ли невероятната чест да станеш моя съпруга?
Сълзи ли виждаше й очите й и от какво бяха предизвикани — от радост, или от мъка?
— Да.
Той знаеше, че така или иначе трябва да се венчаят, но да чуе как тя приема предложението му беше нещо различно. Почувства се толкова ужасяващо щастлив, че буквално не знаеше дали е възможно. Никога преди не се бе чувствал така.
Целуваше я гладно, сякаш никога преди не я беше вкусвал. Устните й се разтвориха под неговите и тя впи пръсти в ръцете му. Пръстите му помилваха щастливите сълзи по бузите й.
Прекъсна ги шумно ахване от отворената врата.
— Какво, за бога, се случва тук?
Целувката и моментът бяха прекъснати. Роуз отстъпи, а Грей отпусна ръце покрай тялото си, но не беше готов да я пусне веднага. Той обгърна кръста й с ръка и я придърпа към себе си, за да се изправят заедно пред майка й.