Камила не изглеждаше щастлива, а по-скоро изненадана и готова да защити детето си от всяко посегателство.
— Майко — заговори Роуз, — не е каквото си мислиш…
— Всъщност е точно каквото си мислиш — прекъсна я Грей, отклонявайки към себе си гневния и буреносен поглед на Камила. — Помолих Роуз да се омъжи за мен и тя прие. Съжалявам, че трябваше да разбереш по този начин, но бях твърде щастлив, за да сдържа емоциите си.
Буквално чувстваше как Роуз го зяпа недоумяващо. Не можа да я погледне, не защото думите му бяха лъжа, а защото бяха толкова неоспорима истина, че самият той се уплаши.
— Надявам се, че ще получим твоята благословия, Камила. — Тя може би нямаше да одобри съюза им заради възрастовата разлика, макар той да беше само с десет години по-възрастен от Роуз. Грей се помоли мислено тя да се смили над тях, защото така всички слухове, които неминуемо щяха да последват в обществото, щяха да бъдат поне малко по-поносими.
Очите на по-възрастната жена се наляха със сълзи и тя покри устните си с ръце.
— О, господи, но това е чудесно!
Грей не беше осъзнал, че е притаил дъх, докато не въздъхна облекчено. Камила очевидно не споделяше опасенията на покойния си съпруг.
Роуз стисна ръката му сякаш не можеше да повярва и имаше нужда от опора, за да остане на краката си. Продължи да наблюдава смутено майка си, която пристъпи към тях с отворени обятия. Роуз и Грей я прегърнаха едновременно.
— Толкова се радвам и за двама ви — обяви тя с подсмърчане. — Признавам, че очаквах това да се случи. Забелязах погледите, които двамата си разменяте.
За миг Грей се изкуши да отбележи, че има разлика между любовта и желанието, но мъдро предпочете да се въздържи. След това си припомни, че Чарлс Данвърс никога не бе поглеждал друга жена, камо ли да бе нарушавал брачната си клетва, така че може би Камила разбираше нещо, което на него му убягваше.
Роуз и майка й се прегърнаха. Грей не разбра какво си казаха, но и двете се разплакаха, явно от радост. Камила го погледна в очите и му се усмихна — изглеждаше искрено щастлива.
Грей й се усмихна плахо в отговор. Вероятно за нея любовта и желанието вървяха ръка за ръка.
Каква удивително наивна идея.
Беше четвъртък, тридесет и първи май. Нейният сватбен ден. Роуз се събуди и посрещна първите слънчеви лъчи със смесица от нетърпение и безпокойство.
Птичките пееха, вятърът рошеше растенията в градината и един перест облак лениво прекосяваше небето, когато тя погледна през прозореца. Близо до фонтана вече беше издигната малка арка и слугите подреждаха столове върху гъстата трева пред нея.
Не бяха поканени много гости. Роуз винаги си бе представяла, че сватбата й ще бъде като от книжка с приказки — в църквата Сейнт Джордж, с много гости, шаферки и бели гълъби, които да летят тържествено над гостите. Беше и малко тъжно да изостави тази своя макар и глупава фантазия.
Поне младоженецът беше съвършен, каза си тя, като се отдръпна от прозореца. И макар да не можеше да твърди, че е покорила сърцето му, беше напълно сигурна, че той я харесва и съюзът им нямаше да се крепи единствено на дълга и взаимното им желание.
Любовта щеше да дойде с времето. Така поне се опитваше да се убеди сама, за да не позволи на съмненията и страховете си да помрачат слънцето на прекрасния ден навън.
Наложи си да мисли за по-ведри неща, когато позвъни за Хедър. Щеше да бъде херцогиня, а за това мечтаеше всяко малко момиченце. Щеше да има съпруг, когото обожава, и семейство, което наистина харесва. А и тази вечер щеше да споделя леглото на Грей без страх от скандал или нежелани свидетели. Щеше да излъже, ако не признаеше поне пред себе си, че мисълта как ще прави любов с него всеки ден до края на живота си бе достатъчна, за да се усмихне искрено.
Ако затвореше очи, можеше да си представи ръцете му върху тялото си и нежната ласка на пръстите му, да почувства как устните му рисуват сладострастни картини по тялото й от глава до пети.
Леко почукване на вратата прекъсна фантазиите й. Страните й бяха поруменели от вълнение, когато отвори на камериерката си.
Но не беше камериерката й. Беше майка й — вече облечена в лавандулова на цвят рокля и готова за церемонията. Очите на Роуз се напълниха със сълзи от щастие при вида й. За първи път виждаше майка си в цвят, различен от черното, откакто баща й почина.
— Реших, че можем да закусим заедно — съобщи майка й и затвори вратата след себе си. — Ще ми се поне още веднъж да ти се порадвам, докато си само моя.
Роуз избърса очите си.
— Ще ме разплачеш.
— Значи съпругът ти ще трябва да те накара да се усмихнеш.
Роуз отново се изчерви, спомняйки си на какво се усмихваше сама преди малко. Майка й се засмя нежно — толкова прекрасен звук.