— Готова съм.
Пристъпиха на терасата и всички гости се обърнаха към тях. Семейството на Грей й се усмихна, а Арчър придружи усмивката си с дискретно приятелско намигване.
Ева също присъстваше. Милата прекрасна Ева. Тя всъщност плачеше дискретно, попивайки очи с малка копринена кърпичка, докато Роуз и майка й се приближаваха.
В този момент тя видя Грей, застанал до свещеника под арката, и краката й сякаш сами закрачиха към него. Майка й седна до Ева и Роуз направи последните няколко крачки сама.
Той носеше безупречен черен костюм с бяла риза и вратовръзка в цвета на роклята й. На бутониерата му имаше една оранжева лилия. Гъстата му коса беше сресана назад, за да открие красивото му лице. И да, беше започнал да посребрява на слепоочията. Беше гладко избръснат и тя можеше да долови нежния аромат на сапуна му за бръснене.
Вероятно най-прекрасното нещо бе, че той бе избрал да не носи маската си. Вярно, че гостите бяха основно от семействата им, но за Роуз означаваше много, че бе решил да покаже белега си пред Ева.
Бледосините му очи сякаш се изпълваха с желание, докато тя пристъпваше към него, и тя се почувства по женски горда. Може би не я обичаше, но я гледаше така, сякаш беше най-прекрасната жена на света, а засега това беше достатъчно.
Грей не проговори, когато тя застана до него, и това беше добре, защото Роуз едва ли беше способна да му отговори. Той просто взе ръката й в своята и нежно я стисна.
Едва три седмици, осъзна Роуз, когато свещеникът заговори. Бяха изминали едва три седмици от първата им среща в „Сейнт Роу‘‘. Точно три седмици на днешния ден.
И ако това не беше щастливо съвпадение и със сигурност добра поличба.
— Вземаш ли ти, Роуз Елизабет Данвърс… — Роуз се опита да се съсредоточи върху думите на свещеника, но й беше толкова трудно, докато Грей я гледаше по този начин — сякаш беше най-изумителното нещо в целия свят. Едва когато той й се усмихна с онази своя крива усмивка, която караше стомахът й да се свие от сладостно очакване, Роуз разбра, че свещеникът й е задал най-важният от всички въпроси.
Усмихната, тя погледна възрастния мъж, а после отвърна на нежния поглед на Грей.
— Да — отговори тя. — Със сигурност го вземам.
Седемнадесета глава
Това не беше сватбата, която тя заслужаваше, помисли си той, докато седеше на масата до нея и обядваше заедно със семейството и приятелите им, но никой не би предположил, ако я погледнеше.
Роуз не бе спряла да се усмихва от церемонията насам. В момента се усмихваше и разговаряше с майка му. Единствено той ли бе отговорен за тази усмивка? Дори не смееше да си го помисли — беше далеч по-голяма отговорност, отколкото би поел. Ако беше способен да я кара да се усмихва толкова лесно и така искрено, значи нямаше да му е трудно и да я натъжи така.
Никога не бе искал да бъде мъжът, който един ден ще разбие сърцето на Роуз и се измъчваше ужасно, че един ден със сигурност ще бъде мъжът, който ще я разочарова много дълбоко. Беше неизбежно и той можеше само да се надява, че няма да е скоро.
И че тя би му простила за това.
Щеше да му е по-лесно да си представи, че тя го е подмамила по някакъв начин. Бракът беше нейната цел още от онази първа вечер, когато го прелъсти преди три седмици. Но това нямаше да бъде честно. Той беше твърде умен да попадне в такъв капан, а и Роуз никога не би могла да е толкова манипулативна.
Сякаш доловила, че е обект на мислите му, съпругата му насочи вниманието и прекрасната си усмивка изцяло към него. Грей вдигна чашата си за поздрав с надеждата, че в погледа му тя ще прочете всички онези неприлични неща, които нямаше търпение да направи с нея.
Не се разочарова. По страните й изби сладостна руменина, която го накара да си представи как ще разтърка дупето й с наболата си брада, докато и то поруменее така сочно и апетитно. Точно така щеше да постъпи, само веднъж да останеха сами.
Засега щеше да е щастлив да я наблюдава и благодарен, че нямаше скоро да му се наложи да става от стола си.
Ранният обяд — за разлика от късната закуска — беше приятно неформално събиране, съпътствано от разговори и добро настроение. Дори и Грей чувстваше лекота, която не бе изпитвал от доста време. А когато Арчър вдигна тост за него и Роуз, в гърлото на Грей се оформи възел, който отказа да се разсее и след разрязването на тортата.
Благодари на брат си за тоста, когато по-късно изпращаше семейството си до вратата.
— Всяка дума беше напълно искрена — отвърна Арчър и го прегърна крепко за момент. — Макар да не заслужаваш толкова невероятна жена, колкото имаш.
Сякаш Грей не го знаеше.