За съжаление, клюките не бяха нещо, което Роуз можеше да избегне като негова съпруга. Хората щяха да говорят за нея и с нея.
— Роуз, може да чуеш неща за мен…
— Не се и съмнявам. Вече се наслушах за легендарните ти способности да се измъкваш.
Този път Грей се намръщи наистина.
— Неприятно ми е да призная, но някои от тези истории са верни.
Тя повдигна вежди.
— Обзалагам се, че по-голямата част са верни, не само „някои“.
Възхитителна и остроумна.
— Аз… — Той се намръщи. Господи, беше пълен глупак. — Няма да си простя, ако се разстроиш от клюките, колкото и основателни да са те.
За негова изненада Роуз остави писмата настрани и се наведе към него, плъзвайки ръка по бедрото му.
— Тези истории се отнасят за миналото ти, нали?
— Да — кимна той утвърдително.
— Повярвах ти, когато ми каза, че ще ми бъдеш верен. Излъга ли ме?
— Не, разбира се! — Ако не го питаше с основание, щеше да й поиска обяснение. — Може да не съм светец, но не съм лъжец. — Поне не истински. Не и в това отношение.
Роуз сви рамене и посегна към чашата вино на масата пред канапето.
— Миналото ти не може да ме нарани, Грей. Сигурна съм, че има неща, които биха ме… обезпокоили, но сега ти си мой и само мой. Имам вярата, че си променен човек и ще те помоля да се опиташ да повярваш, че не съм злопаметната глезла, за която вероятно ме смяташ.
— Злопаметна глезла никога не е било определение, което бих използвал, за да те опиша — възрази той. Изумителна — със сигурност. Невероятна. Еблива, ако това изобщо беше дума.
Тя се усмихна, отпи от виното и върна чашата обратно на масата. След това се премести изцяло върху него.
— Грей, правил ли си някога любов в тази стая?
— Не. — Наистина не беше. Беше съблазнявал жени в дневния салон, в стаята за музика, в синия кабинет за рисуване и дори в килера, но никога в тази стая.
Палавата му съпруга се усмихна.
— Аз също не съм.
Прекъсна смеха му с целувка. А когато любопитните й пръсти започнаха да го милват, той се почувства обнадежден. Може би бракът с него нямаше да бъде толкова ужасен за Роуз, все пак. Можеше само да се надява.
Деветнадесета глава
Грей спази думата си. Той не просто показа на Роуз бижутата на Рейтън, но й ги повери да ги носи, когато пожелае. Скъпоценностите бяха удивителни и приказно изработени. Същата вечер в леглото Роуз носеше комплект диаманти, за да може Грей да й се наслади в пълния й блясък.
Сложи същите диаманти и на партито на лейди Фредерик следващата седмица, защото се съчетаха отлично с черно сребристата й рокля за случая.
Грей удържа на думата си и не я придружи, не че тя имаше други илюзии. А и така беше по-добре, защото Роуз знаеше, че ще трябва да се изправи пред Келън, а за това бе по-добре да бъде сама.
Но дори и без Келън, Роуз нямаше да бъде разстроена, че Грей не я е придружил. Тя много добре знаеше колко твърдоглав и инатлив може да бъде той и не очакваше, че ще се промени за една нощ след брака им. Освен това вече разбираше много по-добре защо той предпочита да се изолира от обществото.
Най-напред тя си мислеше, че Грей отказва да излиза заради белега си, от страх, че хората ще говорят за него и нападението в миналото му. Същевременно разбираше, че има и нещо по-значимо в отказа на съпруга й да бъде част от обществото и сега подозираше, че той се страхува да не би завръщането му към раболепната и винаги приласкаваща го тълпа лицемери да го върне обратно към предишното му непростимо поведение.
Лично тя не вярваше, че това е възможно да се случи. Той се беше променил толкова много, превръщайки се в добър и благороден мъж, че й се струваше дори абсурдно, но въпреки това самата тя таеше известен страх в това отношение. Нямаше да понесе да го изгуби.
Извън това тя отказваше изобщо да се замисля дали той някога щеше да я придружи на социално събитие. Беше твърде натъжаваща мисъл.
Пристигна сама на празненството на лейди Фредерик и определено се чувстваше странно без придружител или нечия приятелска компания. Вярно, че вече бе омъжена жена и нямаше нужда някой да следи за доброто й име, но това не правеше ситуацията по-малко необичайна за нея.
— Добра вечер, Ваша светлост
Роуз се спря на стълбите. Придържайки полите на роклята си, за да не ги настъпи, тя се обърна и видя към нея да се приближава сияещата Ева, а лейди Ротшилд тъкмо слизаше от каретата.
— Ева! — възкликна Роуз и разтвори ръце за прегръдка. — Колко се радвам да те видя!
— Изглеждаш прекрасно — отвърна Ева, като я прегърна. — Бракът очевидно ти понася добре.
Роуз не успя да се сдържи и леко се изчерви — дали от комплимента, или при спомена за всички онези неща, които правиха с Грей през кратката седмица на брака им. Една седмица и един ден, ако трябваше да бъде напълно точна.