— Преди бяхте приятелка с херцога, нали, лейди Дуейн? — Жената, чието име Роуз така и не успяваше да си спомни, погледна очаквателно към елегантната блондинка.
Като по команда всички погледи се насочиха към лейди Дуейн, защото всички знаеха слуховете и всички искаха да видят не само реакцията на Роуз, но и нейната. Лешояди.
Ева притисна коляно към коляното на Роуз в жест на така необходимата й морална подкрепа.
— Бях, лейди Гослинг — отвърна лейди Дуейн любезно, — но това беше преди много време, когато той все още не беше мъж, за когото някой би си и помислил да се омъжи. — Тя се усмихна на Роуз. — А след това той е срещнал единствената жена, способна да го изкуши. Вярвам, че трябва да сте необикновена жена, Ваша светлост.
Роуз беше готова да я разцелува, защото в този момент жената, която лесно би се превърнала в неин враг, се оказа верен и открит приятел. Тя не просто я подкрепи, но и елегантно показа на всички жени в стаята какво мисли за дребнавите им сплетни и клюки.
— Благодаря ви, лейди Дуейн — усмихна й се Роуз искрено, — но в този случай аз се чувствам като късметлийката.
Лейди Гослинг — що за безумно име[2] — не каза нищо. Стиснала устни и с намусено изражение тя се оттегли в търсене на друга жертва.
Да, тя определено беше късметлийка, помисли си Роуз, когато Ева дискретно стисна ръката й и прошепна: „Стара чанта“. Но Грей очевидно беше по-умният от двамата, защото проявяваше достатъчно разум да си седи у дома.
Зората едва надигаше съненото си лице, когато Грей се събуди. Навън все още бе тъмно и уличните лампи бяха единственият източник на светлина в мрачните дъждовни часове на утрото.
До него Роуз спеше дълбоко и умиротворено с лице, заровено в меката възглавница. За разлика от други сутрини обаче, той нямаше желанието да лежи и да наблюдава съня на съпругата си.
Роуз определено прекарваше все повече време у дома напоследък. Колкото и да му се искаше да вярва, че любовта и лоялността й към него са в основата на действията й, знаеше, че има и друга причина. Роуз обичаше баловете, партитата и всички поводи да се накипри и да излезе сред хора. Тя се нуждаеше от общуване и липсата на подобни занимания започваше да й личи.
Щастливото му момиче вече не изглеждаше щастливо. Вече не приличаше на младата жена, способна да превърне всяко свое желание в реалност само със силата на волята си.
И всичко беше по негова вина.
Тя не говореше с него за това. Грей дори беше сигурен, че тя го лъже хладнокръвно, всеки път, когато я попита. А това можеше да означава единствено, че действително той е причината тя да не излиза така често навън, както преди. Като изключим посещенията при Ева Елиът и малкото гости, които посрещаше в имението, тя не се виждаше с никого.
Можеше да се закълне, че в погледа й имаше гняв, негодувание, когато миналата вечер я попита дали има планове, както правеше почти всяка вечер от известно време насам. Просто любопитстваше. В началото тя му разказваше за партитата, на които ходеше, и на него му беше приятно да я слуша. А сега вече не излизаше и не му разказваше нищо, а това му липсваше.
Измъкна се от леглото внимателно, за да не я събуди, и набързо облече риза, панталони и чорапи. Взе ботушите си и маската от гардероба и се измъкна от стаята като крадец или провинил се любовник.
Вероятно имаше нещо общо и с двете. По някакъв начин бе успял да открадне радостта от живота на Роуз и се чувстваше ужасно заради това. Нямаше обаче представа какво да направи, за да й я върне.
Именно тази вина тежеше на съвестта му и го измъчваше, пречеше му да спи спокойно и го правеше навъсен. Нарастващото му безпокойство го поведе надолу по стълбите през задния вход в този безумно ранен час.
Въздухът беше влажен от утринната мъгла, която мокреше косата и дрехите му, докато той крачеше целеустремено към конюшните. Сърцето му биеше силно в гърдите му, едновременно ужасено и въодушевено от това, което беше на път да направи.
В конюшните нямаше никой в този ранен час. Но така беше по-добре — колкото по-малко хора станеха свидетели на поведението му, толкова по-малко щяха да бъдат и евентуалните клюки след това.
Оседла коня си и се метна на здравия му гръб — верният му Марлов изцвили за поздрав. Опъвайки здраво юздите, Грей смуши жребеца в хълбоците и го остави да препусне в тъмнината.
Очевидно на коня му харесваше най-сетне да се раздвижи подобаващо, затова Грей смяташе поне днес да компенсира за малкото часове езда, откакто беше в Лондон.
Дискретна уличка го отведе точно на ъгъла на Хайд Парк. На сигурно в зашумените му алеи, далеч от какъвто и да било евентуален трафик или заблудени пешеходци в този твърде ранен час, Грей позволи на Марлов да препусне. Без шапка и само по риза, той самият се приведе на гърба на жребеца си и се остави да почувства вятъра и дъжда по косата и лицето си.