Майка Катерина нарушава чоглавото мълчание:
— Радвам се да те видя, Лорън.
— И аз — отвръща предпазливо инспекторката с несвой глас. А да видим какво ще последва. Дали няма отново да си загриза ноктите? — Прокурор Стейнбърг каза, че искате да говорите с мен.
— Няма ли да седнем?
Лорън свива рамене, с което иска да каже, че посетителката е свободна да прави каквото намира за уместно. Двете сядат. Лорън скръства ръце и се свлича върху стола. Премята крак връз крак. Май има дъвка в устата. Лицето на майка Катерина се сгърчва в гримаса на неодобрение. Лорън не се дава и лекото движение на челюстта преминава в нещо като волско преживяне.
— Ще ми кажете ли за какво става дума?
— Положението е твърде деликатно — започва майка Катерина. — Трябва…
Тя вдига поглед към тавана, сякаш моли Големия шеф за помощ.
— Да се пипа внимателно? — подсказва Лорън.
— Да, внимателно.
— Доообре — провлачва Лорън. — Става дума за монахинята, която преподава оня идиотски предмет, нали?
Майка Катерина затваря очи и пак ги отваря.
— Може и така да се каже, но ти изпускаш основното.
— Което е?
— Загубихме един прекрасен учител.
— Имате предвид сестра Мери Роуз. — А наум добавя: „Светата Дева на социалното разслоение“.
— Да.
— Убедена ли сте, че е починала от естествена смърт?
— Абсолютно.
— Тогава?
— Много ми е трудно да говоря за това.
— Бих помогнала с удоволствие.
— Ти беше добро момиче, Лорън.
— Напротив — бях трън в окото за всички.
Майка Катерина скрива една усмивка.
— Е, може и така да се каже.
Лорън се усмихва на свой ред.
— Има различни видове смутители на реда — отбелязва майка Катерина. — Ти се бунтуваше, това е така, но винаги си имала добро сърце. Никога не си проявявала жестокост към другите. А това за мен е било всякога най-важното. Не един път си патила заради застъпничество за други. По-слаби.
Лорън се навежда напред, за да изненада сама себе си: взема ръката на монахинята в своята. Игуменката също има крайно озадачен вид при този жест. Сините й очи се взират в тези на Лорън.
— Обещай ми да запазиш само за собствена информация онова, което се готвя да споделя с теб. Много е важно. При този обществен климат, дори най-слабият намек за скандал…
— Не мога да прикривам нищо.
— Не настоявам за подобно нещо — заявява монахинята вече с тон на обиден теолог. — Необходима ни е истината. Най-сериозно обмислях възможността просто да… — тя махва неопределено с ръка — да оставя нещата такива, каквито са. Щяхме да я погребем мирно и кротко и край.
Лорън продължава да държи ръката на майка Катерина. Тя е тъмна, като изваяна от махагон.
— Ще направя всичко по силите ми.
— Трябва да знаеш, че сестра Мери Роуз бе сред най-добрите ни учителки.
— Нали преподаваше обществени науки?
— Да.
Лорън рови в складовете на паметта си.
— Не я помня.
— Дойде при нас след дипломирането ти.
— Колко време е била в „Света Маргарита“?
— Седем години. И нека ти кажа още нещо: тази жена беше светица. Знам, че думата е изтъркана от употреба, но няма как иначе да я обрисувам. Сестра Мери Роуз никога не се е стремила към признание и слава. Лишена бе от самолюбие. Искаше просто да прави онова, което е правилно.
Майка Катерина дръпва ръката си. Лорън се обляга назад и отново кръстосва крака.
— Продължавайте.
— Когато ние — под „ние“ разбирам аз и две други сестри — я открихме на сутринта, сестра Мери Роуз беше по нощница. Тя, като повечето от нас, беше изключително скромна жена.
Лорън кимва окуражаващо.
— Притеснихме се, естествено. Тя вече не дишаше. Опитахме какво ли не, включително сърдечен масаж. Неотдавна служител от местната полиция показа на децата някои животоспасяващи техники. Така че ги опитахме. Именно аз направих сърдечния масаж и… — Гласът й заглъхва.
— И тогава разбрахте, че сестра Мери Роуз има плънки на бюста.
Майка Катерина кимва.
— Споменахте ли това обстоятелство пред другите сестри?
— Не. Не, разбира се.
Лорън свива рамене.
— Откровено казано, не виждам какъв е проблемът.
— Не виждаш?
— Сестра Мери Роуз положително е живяла някога извън стените на метоха. Кой би могъл да ни каже що за живот е водила?