— Това е без значение. Нищо не може да се докаже.
— Няма как да си сигурен. Макграт сигурно му е пращал пари. Може да са оставили следа.
— Тури му пепел, Лорън.
— Не търсиш възмездие.
— Тури му пепел.
Тя хваща бирата си отново.
— Всъщност не ми трябва твоето одобрение.
— Вярно е.
Лорън поглежда встрани.
— Ако Кайра бе казала истината на Оливия в самото начало…
— Сигурно сега щяха да са мъртви всички.
— Какво те кара да мислиш така?
— Обаждането на Ема Лемей. Тя казва на Кайра да си трае. И явно е имала сериозно основание за това.
— Какво например?
— Мисля, че Ема — сестра Мери Роуз — е знаела, че те са наблизо.
— Искаш да кажеш, че е поела удара заради всички останали?
Ти свиваш рамене. Питаш се как стигат до Лемей и само до нея. Питаш се защо Лемей, ако е усетила нещо, не е избягала. Питаш се как така е издържала на изтезанията, без да издаде Оливия. Може би е вярвала в пречистващата сила на това последно изпитание. Не е знаела, че ще пуснат онази обява за болното дете. Сигурно е мислела, че тя е едничката връзка с миналото, а ако тя бъде прекъсната — особено силом — няма друг начин да се открие Оливия.
Никога няма да узнаеш с положителност.
Лорън отново гледа встрани.
— Пак обратно в Ливингстън — казва тя.
И двамата клатите глави. И двамата отпивате от бирата си.
Лорън продължава да се отбива понякога. Ако времето е хубаво, двамата сядате отвън. Година след първото посещението слънцето виси високо на небосклона. Опънали сте се върху шезлонги отзад. Отново държите по бира. Този път е „Сол“. Лорън изразява мнение, че е по-добра от „Корона“.
Ти отпиваш и се съгласяваш.
Както обикновено Лорън хвърля поглед наоколо и повтаря познатия рефрен:
— Обратно в Ливингстън.
Ти си в собствения си заден двор. Жена ти Оливия е също тук. Сади цветя. Синът ти Бенжамин се търкаля върху постелка край нея. Бен е на три месеца. Гука щастливо. Чуваш го през целия двор. Кайра е също тук. Помага на майка си. Вече година живее при вас. Възнамерява да остане докато завърши следването си.
И сега ти, Мат Хънтър, ги наблюдаваш. Тримата. Оливия усеща погледа ти. Вдига глава и се усмихва. Същото прави и Кайра. Синът ти гука.
Гърдите ти се изпълват с щастие.
— Да — обръщаш се към Лорън с овча усмивка на лицето. — Обратно в Ливингстън.