Затваря очи и търси изход.
Може да не е Оливия.
Дай пак: екранът малък, образите неясни. Мат продължава да анализира всичко това. Създава различни построения с надеждата някое от тях да издържи теста на логиката.
Не става.
В гърдите му се затаява усещането, че пропада.
Нахлуват образи. Опитва се да ги прогони, но напорът им е неудържим. Синьо-черната коса на онзи мъж. Неговата проклета знаеща усмивка. Представя си как Оливия се отпуска назад, преди да се любят. Как прехапва устна и затваря очи. Как се втвърдяват жилите на шията й. Чува звуци. Отначало тихи стенания, а сетне викове на екстаз…
Стига вече!
Вдига поглед и вижда все така втренчената в него Роланда.
— Ти май искаше нещо — обажда се Мат.
— Исках.
— И?
— Толкова дълго вися тук, че забравих какво е.
Роланда свива рамене, завърта се на пети и излиза, без да затваря вратата след себе си.
Мат се изправя и отива при прозореца. Поглежда снимката на братовите синове — и двамата във футболни екипи. Преди три години Бърни и Марша използват тази снимка за коледните си картички. Рамката е от онези евтини имитации на бронз, които могат да се купят от специализираните щандове във всички големи супери. На снимката момчетата на Бърни — Пол и Етан — са съответно на пет и три годинки и се усмихват по подходящ за възрастта им начин. Вече не го правят. Те са добри деца, отлично възпитани и прочие, но в израза на лицата им вече има неизбежна, подчертана печал. Ако се взре човек по-внимателно в усмивките им днес, ще долови напрежение и малко страх. Безименен страх, да не би да им бъде отнето още нещо.
И какво да прави сега?
Очевидното, решава той. Ще позвъни на Оливия. Да разбере какво става.
От една страна, това изглежда разумно, а от друга — крайно тъпо. Какво очаква наистина? Да долови тежкото дишане на жена си или мъжки смях зад кадър? Или смята, че Оливия ще се обади с обичайния си слънчев глас и тогава — какво тогава? — той ще каже: „Здрасти, скъпа, какво става в този мотел — в съзнанието му вече не става дума за хотел, а за мотел, като уж невинната замяна на «Х» с «М» създава разлика оттук до небето — каква е тая платинена перука, какъв е оня тип със синьо-черната коса?“.
Не звучи нормално.
Прекалено голяма свобода дава на въображението си. Трябва да има логическо обяснение за всичко това. Може още да не го вижда, но това не означава, че то липсва. Мат е гледал по телевизията как правят своите трикове разните там илюзионисти. Показват ти фокус — и ти нищо не вдяваш. После ти обясняват как става и си викаш: как мога да съм такъв идиот, та да не забележа още от първия път. Така и сега.
Като не намира друго решение, Мат решава да позвъни.
Номерът на Оливия е програмиран в системата за бързо набиране на бутона, означен с 1. Натиска и го задържа в това положение. Апаратът започва да избира. Поглежда през прозореца към градския пейзаж на Нюарк. Чувствата му към този град са — и винаги са били — доста объркани. Вижда потенциала, скритата енергия, но най-вече в очи се набиват упадъкът и разрухата. И поклаща глава. Поради неясно каква причина мисълта му се връща към оня ден, в който Дъф го посещава в затвора. Гостът се гневи и крещи със зачервено лице като малко дете, но Мат го наблюдава безмълвно. Няма какво да каже.
Телефонът звъни шест пъти, преди да се включи гласовата поща на Оливия. Звукът от гласа на неговата жена, толкова познат, толкова… негов, кара сърцето му да замре. Изчаква търпеливо да приключи. След това апаратът бипва един път.
— Здрасти, аз съм — обажда се Мат. Сам долавя напрежение в гласа си и се мъчи да го потисне. — Ще се обадиш ли, когато имаш възможност? — Той замълчава. Обикновено завършва с баналното „обичам те“, но този път натиска бутона за изключване без добавката, която всеки друг път изглежда толкова естествена.
Продължава да гледа през прозореца. Онова, което го промени в затвора, не бяха бруталността или отвращението. Тъкмо обратното. Случи се, когато прие тези неща като нормални. След известно време Мат започва да харесва братята си от Арийската нация — по-точно да се чувства уютно в тяхната компания. Перверзна изява на стокхолмския синдром8. Важното е да оцелее. В името на тази цел съзнанието е способно на всякакви фокуси. Всяко нещо може да стане нормално. Това кара Мат да се замисли.
Спомня си смеха на Оливия. Как той го кара да забрави всичко останало. Пита се дали е истински, или пореден жесток мираж, предназначен да се погаври с неговата любов.
8
Феномен, наблюдаван в поведението на отвлечени заложници: след известно време, прекарано в плен, те започват да харесват и дори да се възхищават от похитителите си. — Б.пр.