Нова мисъл превзема съзнанието му и тя е толкова ужасна, че за миг губи контрол над колата: Оливия е бременна.
Пред него светва червено и Мат за малко не минава през кръстовището. Скача върху спирачката в последния момент. Някакъв пешеходец, вече стъпил върху пътеката, се дръпва рязко назад и му показва юмрук. Мат държи волана с две ръце.
И двамата са преполовили четвъртото си десетилетие и часовникът безмилостно тиктака в главата на Оливия. Толкова й се иска да си има пълноценно семейство. Доста дълго време опитите им в това направление не водят доникъде. Мат започва да се безпокои — и то не на шега — дали причината не е у него. В затвора е изял доста бой. През третата седмица неколцина мъжаги го просват по лице на земята, разчекват краката му настрани, докато един от тях безмилостно го рита в слабините. За малко да изгуби съзнание от болка.
А сега из един път Оливия е бременна.
Иска му се да изключи съзнанието си, но не става. Овладян е от гняв. Така е по-добре, казва си той, отколкото да го изпива мъчителна болка от загубата на единственото нещо в този свят, на което държи.
Трябва да я намери. Веднага.
Оливия е в Бостън, на пет часа път оттук. Майната й на новата къща. Тръгвай веднага. Изясни нещата.
Къде е отседнала?
Обмисля въпроса. Казала ли му е? Не помни. Още един недостатък на мобилния телефон — човек престава да се безпокои за подробности от подобен характер. Какво значение има дали е настанена в „Мариот“, или в „Хилтън“? Тя е в командировка. Постоянно ще е в движение, по делови срещи и обеди — почти няма да се спира в стаята на хотела.
Най-лесно е, разбира се, да я открие на мобилния.
Сега какво?
Не знае къде се е настанила. А дори да я открие, не е ли по-разумно първо да я предупреди? От онова, което е видял, дори не може да е сигурен, че става дума за хотелска стая. Може да е в дома на самия Синьо-черен? Да речем, че знае кой е хотелът. Изтърсва се там без предупреждение и удря с юмрук по вратата. Оливия отваря полуоблечена, а отзад наднича онзи с увит около слабините пешкир. И какво прави Мат тогава? Спуква му главата? Или го посочва с пръст и виква ехидно: „Аха!“.
Опитва се отново да я набере. Пак няма отговор. Не оставя второ съобщение.
Защо не му е казала къде ще отседне?
Много ясно защо, нали, Мат, тъпо копеле?
Червена пелена засланя погледа му.
Достатъчно.
Опитва да се свърже със службата й, но отново попада на телефонния секретар: „Здравейте, аз съм Оливия Хънтър. Ще отсъствам от бюрото до петък. Ако е нещо неотложно, свържете се с помощничката ми, Джейми Су, като наберете шест-четири-четири“.
Това и прави Мат. Джейми отговаря веднага.
— Офисът на Оливия Хънтър.
— Здрасти, Джейми, Мат се обажда.
— Здрасти, Мат.
Държи с две ръце волана и говори през закрепен над главата му микрофон, което всеки път му се струва идиотско — чувства се като луд, който беседва с въображаем приятел. Когато човек говори по телефон, трябва да го държи в ръка.
— Искам да те питам нещо набързо.
— Давай.
— Знаеш ли в кой хотел е отседнала Оливия?
Мълчание.
— Джейми.
— Тук съм — отвръща тя. — Мога да проверя, ако изчакаш така. Но защо не я потърсиш на мобилния? Тя остави номера в случай, че я търсят спешно.
Не знае как да отговори, без да издаде отчаянието си. Ако й каже, че го е сторил и е оставил съобщение, Джейми ще попита защо просто не изчака обаждането й. Блъска си главата да измисли нещо правдоподобно.
— Искам да й пратя цветя. Изненада, нали разбираш.
— А, ясно. — В гласа й няма ентусиазъм. — Някакъв специален случай?
— Не. — И добавя крайно неубедително: — Още караме медения месец.
Смее се над собствената си жалка реплика. Нищо чудно, че Джейми не следва примера му. Продължително мълчание.
— Още ли си на линия? — пита Мат.
— Да.
— Ще ми кажеш ли къде е отседнала?
— Точно това гледам. — До слуха му стигат звуци от почукване по клавиатура. После: — Мат?
— Какво?
— Търсят ме по друга линия. Да ти звънна, когато го намеря?
— Разбира се — отвръща той, но работата никак не му харесва. Дава й номера си и затваря.
Какво става, по дяволите?
Апаратът отново вибрира. Поглежда номера. От службата. Роланда не се лигави с поздрави.