— Имаме проблем — съобщава без увертюри тя. — Къде си?
— Тъкмо излизам на Седемдесет и осма.
— Обърни. Улица „Уошингтън“. Изхвърлят Ева.
Той псува полугласно.
— Кой?
— Пастор Джил и ония два вола, синовете й. Отишли са там и я плашат.
Пастор Джил. Същата, която получава духовен сан по пощата и организира „благотворителни“ пансиони, в които млади хора могат да остават неограничено време, стига да й кихат социалните си помощи. Шарлатанските й схеми са достойни за нещо повече от обществено порицание. Мат обръща колата.
— На път съм — съобщава той.
Десет минути след това паркира на улица „Уошингтън“. Мястото се намира недалеч от парка, в който Мат играе тенис като малък. Отначало състезателно — всеки втори уикенд родителите му го мъкнат по турнири. Дори е включен в ранглистата за юноши младша възраст. После всичко приключва. Мат така и не проумява какво се случва с Нюарк. Той бе толкова преуспяващ град. По-богатите напускат района по време на миграционната вълна към предградията през петдесетте и шейсетте години. В това няма нищо странно — случва се повсеместно. Но Нюарк е изоставен. Тези, които го напускат — дори преселилите се едва на десетина километра оттук — никога повече не се вясват наоколо. Отчасти за това са виновни размириците в края на шейсетте. Отчасти става дума за проява на най-рафиниран расизъм. Но има и нещо друго, нещо по-лошо, а Мат не знае как точно да го характеризира.
Излиза от колата. Наоколо живеят предимно чернокожи. Такива са и повечето негови клиенти. Мат често се замисля по този въпрос. Като затворник той чува „Н-думата“14 по-често откъдето и да било. Използва я и той, отначало, за да се впише в затворническото общество, но с течение на времето тя започва да звучи все по-малко отблъскващо в неговите уши, което само по себе си е повече от отблъскващо.
Най-накрая се вижда принуден да изостави убеждението, с което е живял винаги: либералната богатска лъжа, че кожната пигментация е без значение. В условията на затвора цветът на кожата е най-главният фактор. Навън той е също толкова важен, макар по коренно различен начин.
Погледът му обхожда обстановката. Привлича го интересен надпис върху една стена от очукани тухли. Напръсканите със спрей букви са високи над метър: „Кучките лъжат!“.
В нормални условия Мат не би се занимавал с подобно нещо. Но днес го прави. Буквите са червени и наклонени. Дори неграмотен ще усети заредената в тях омраза. Мат се пита какво ли е накарало автора да сътвори подобно чудо. И дали реализацията му е утолила в някаква степен неговия гняв, или напротив — превърнала се е в първа стъпка към още по-голяма вандалщина.
Приближава къщата на Ева. Колата на пастор Джил е отпред — лъскав мерцедес 560. Един от синовете й я пази със скръстени на гърдите ръце и озъбена мутра. Очите на Мат продължават да шарят. Съседи се навъртат наоколо. Някакъв дребосък на около две години се е възкачил върху седалката на старинна косачка. Майка му я използва вместо количка. Тя изглежда притеснена и си мърмори нещо под носа. Хората зяпат Мат. Бял в района не е чудо невиждано, ама все пак си е гледка.
Синовете на пастор Джил блещят очи към него, докато той се приближава. Улицата притихва като в уестърн. Зрителите тръпнат в очакване на спектакъла.
Мат проговаря:
— Как върви?
Братята си приличат като близнаци. Единият го наблюдава. Вторият започва да товари вещите на Ева в багажника. Мат с око не мигва. Усмихва се и приближава.
— Ще се радвам, ако прекратите веднага всичко това.
Единият вол пита със скръстени на гърдите дънероподобни ръчища.
— Ти пък кой си?
Показва се и пастор Джил. Тя съзира Мат и също се озъбва.
— Не можете да я изхвърлите — заявява Мат.
Пастор Джил го дарява с царствен поглед.
— Тази сграда е моя.
— Не е. Тя принадлежи на щата — отвръща Мат. — Вие твърдите, че е благотворителен пансион за бездомни младежи от града.
— Ева не спазва правилата.
— Кои по-точно?
— Ние сме религиозна институция. Имаме си строг морален кодекс. Ева го престъпи.
— Как?
Пастор Джил се усмихва.
— Не мисля, че е ваша работа. Кой сте вие впрочем?
Синовете й се споглеждат. Единият пуска на земята нещата на Ева. Обръщат лица към него.
Мат сочи с ръка мерцедеса.
— Хубава каручка.
Братята смръщват вежди и се отправят към Мат. Единият изпуква с вратните прешлени, докато напредва с походка на пуяк. Другият свива и отпуска юмруци. Кръвта на Мат кипва. Макар да е странно, смъртта на Стивън Макграт — „случката“ — не го е накарала да се плаши от проявите на насилие. Ако през оная нощ бе проявил повече агресивност… а не по-малко… Само че това няма никакво значение в дадения момент. Научил е ценен урок, що се отнася до физическата разправа: нищо не може да се предскаже, но обикновено който нанесе първия удар, печели. Също така в повечето случаи побеждава по-едрият. Но започне ли забавата, падне ли червената пелена пред погледа на участниците в битката, всичко може да се очаква.
14
„Негър“ и изменената форма „нигър“ звучат подчертано обидно в контекста на северноамериканската действителност. — Б.пр.