— Убита е?
— Уха. С възглавница връз лицето.
— Че как са пропуснали това?
— Как са го пропуснали кои?
— Нали първоначално е заведена като починала от естествена смърт?
— Да.
— Ами, Елдън, точно това имам предвид, когато питам как са пропуснали това обстоятелство.
— Аз пък те питам кого имаш предвид.
— Който я е прегледал пръв.
— Никой не го е правил. Там е цялата работа.
— Защо?
— Майтапиш ли се?
— Не. Мисълта ми е, не трябваше ли това да се установи в самото начало?
— Много филми гледаш. Всеки ден умират ен на брой хора. Жената намира съпруга пукнал на пода. Да не искаш да му правим аутопсия? Да не би да се заблуждаваш, че някой проверява дали не се касае за убийство? В повечето случаи ченгетата дори не отиват на място. Моят старец си замина преди десетина години. Мама се обади в едно погребално бюро, някакъв лекар подписа смъртен акт и го отнесоха. Така става обикновено и това ти е добре известно. И сега какво? Умира някаква монахиня. Смъртта не привлича с нищо вниманието на хората, които не знаят какво именно да търсят. Никога не бих я качил на масата, ако твоята майка игуменка не се бе обадила.
— Сигурен ли си, че е станало с възглавница?
— Тъй вярно. С възглавница в собствената й килия. Факт. Колкото щеш влакна по шията.
— А под ноктите?
— Чисто е.
— Това не е ли необичайно?
— Зависи.
Лорън поклаща глава с усилие да подреди фактите.
— Идентифицирана ли е?
— Кой?
— Жертвата.
— Мислех, че е сестра Силиконова. За чий ти е опознаване?
Лорън си поглежда часовника.
— Още колко време си там?
— Два часа — отвръща Елдън Тек.
— Тръгвам.
Глава 7
Ето така се попада на сродна душа.
Пролетна ваканция през първата година в колежа. Повечето ти приятели отиват на плаж, но другарчето от гимназията Рик има майка, която работи в туризма. Намира ви супер евтини билети до Вегас и ето че заедно с още шестима се настаняваш за пет денонощия в хотел „Фламинго“.
Последната вечер отивате в нощния локал на „Цезар палас“, защото сте чули, че е страхотно местенце за студенти във ваканция. Нищо чудно, че заведението е препълнено и шумно. Прекалено много неон. Не ти допада. Напрягаш слух, за да чуеш приятелите си в невероятната шумотевица, когато погледът ти се прехвърля на бара.
Така се запознаваш с Оливия.
Не, музиката нито спира, нито преминава в ангелски хор. Но с теб самия нещо се случва. Гледаш я и те свиват гърдите, някаква гореща топка има в тях и си сигурен, че с нея се случва същото.
Ти си нормално срамежлив и обикновено не се запознаваш с безгрижна лекота, но тази вечер няма място за фалове. Отиваш при нея и се представяш. Всеки има своята вечер, казваш си наум. Отиде човек на гости и види някое хубаво момиче. То също те забележи и двамата се заговаряте, докато щрак — започваш да мислиш в контекста на цял един живот, а не само на някаква си мимолетна вечер.
Говорите си. Говорите часове наред. Тя те гледа като да си единственият мъж на света. Усамотявате се, доколкото това е възможно. Целуваш я. Отвръща на целувката. Започвате да се натискате и го правите с часове, но нещо не ти позволява да отидеш по-нататък. Прегърнал си я. Отново си приказвате. Обичаш нейния смях, нейното лице. Обичаш всичко, свързано с нея.
И двамата заспивате прегърнати, напълно облечени, а после се питаш дали някога ще усетиш същото щастие. Косите й ухаят на люляк и ягода. Никога няма да забравиш това ухание.
Правиш всичко възможно да остане така винаги, но знаеш, че няма как. Подобни интермедии нямат траен характер. Имаш си собствен живот, а Оливия се е обзавела със „сериозен“ приятел, годеник по-скоро, който я чака у дома. Но не за това става въпрос. Става дума за вас двамата, за вашия свят, за прекалено краткото време. Тъпчеш цял житейски етап в рамките на броени часове: пълен цикъл от запознаване, ухажване, сериозна връзка и раздяла.
Накрая ти се връщаш към своя, а тя към нейния живот.
Не си разменяте телефони — никой от двамата не иска да се преструва — но тя те откарва до летището и ти страстно я целуваш за сбогом. Очите й са овлажнели, когато я освобождаваш от прегръдката си. Ти се връщаш в колежа.
Продължаваш по жизнения си път, разбира се, но никога не можеш да забравиш напълно нея и онази нощ, целувките и уханието на косите й. Тя е неизменно с теб. Мислиш за нея. Не всеки ден и може би дори не всяка седмица. Но тя е тук. Спомените са нещо, към което човек се обръща понякога, когато е самотен, и не може да определи дали те го успокояват, или нараняват.