— Просто ми направи тази услуга.
— Добре.
— Благодаря.
— Но — тя вдига показалец, — ако решиш да задълбаеш, искам обещанието ти, че ще ме оставиш да ти помогна.
— Няма накъде да задълбавам — отвръща той, а по израза на лицето й разбира колко му е повярвала.
Мат тъкмо навлиза в родния Ливингстън, когато телефонът му звъни отново. Най-накрая се обажда Джейми Су, помощничката на Оливия.
— Съжалявам, Мат, но не мога да открия нищо за хотела.
— Не може да бъде! — сопва се той инстинктивно.
Последвалата пауза е прекалено дълга.
Мат прави опит да замаже нещата:
— Мисълта ми е… тя не си ли оставя обикновено координати? Ами ако възникне нещо спешно?
— За тази цел съществуват мобилни телефони.
Той не знае какво да отговори.
— Обикновено аз й резервирам хотелите — продължава Джейми.
— Но не и този път?
— Не. Но и в това няма нищо необикновено — понякога тя сама си прави резервацията.
Мат отново не знае какво да каже и какво да мисли по въпроса.
— Днес чувала ли си я?
— Обади се сутринта.
— Не каза ли къде е?
Нова пауза. Мат си дава сметка, че поведението му ще се разтълкува като излязло извън пределите на обикновеното съпружеско любопитство, но решава, че рискът си заслужава.
— Каза, че й предстоят няколко срещи. Нищо особено.
— Добре, ако отново се обади…
— Ще й кажа, че си я търсил. — И Джейми затваря.
Пореден спомен завладява съзнанието му. С Оливия имаха страхотен скандал. Една от онези словесни схватки, при които ясно съзнаваш, че не си прав, но продължаваш безразсъдно нататък. Тя избяга от къщи разплакана и не се обади два дни. Цели две денонощия. Той звъни ли, звъни — тя не отговаря. Търси я, но не я намира. Това го наранява дълбоко. Отново усеща същата болка. Мисълта, че тя няма да се върне никога при него, поразява цялото му същество. Чак се изпотява от притеснение.
Държавният строителен инспектор тъкмо приключва огледа на новата къща, когато пристига Мат. Преди девет години той е излязъл от затвора, след като е излежал присъда за убийство. Днес — ако щете вярвайте — е на път да си купи къща, в която да заживее с любимата жена и чаканото с нетърпение дете.
Поклаща глава.
Къщата е част от обширен жилищен проект, реализиран върху бивша земеделска земя, каквато е по-голямата част от територията на Ливингстън. Повечето къщи са еднакви, но ако това не се е харесало на Оливия, тя съумява да го скрие. Поглежда къщата с почти религиозен плам и прошепва: „Съвършена е“. Нейният ентусиазъм заличава без следа всичките му резерви по повод завръщането в града.
Мат застава в бъдещия преден двор и се опитва да си представи живота тук. Обзема го особено чувство. Не му е уютно. Никога не му е било уютно през последното десетилетие, но появата на Оливия притъпява това усещане. И ето, сега е отново тук.
Зад гърба му спира полицейска патрулна кола. От нея излизат двама. Първият е в униформа. Млад и в добра физическа кондиция. Хвърля към Мат типичен полицейски поглед. Вторият е цивилен.
— Здрасти, Мат — обажда се мъжът в кафяв костюм. — Доста време не сме се виждали.
Изтекло е наистина доста време от ученическите години, но Мат познава Ланс Банър начаса.
— Здрасти, Ланс.
Новодошлите затварят вратите на колата едновременно, сякаш специално са репетирали това движение. Униформеният скръства ръце и застива в това положение. Ланс приближава.
— Знаеш ли, и аз живея на тази улица — съобщава той.
— Вярно?
— Ми да.
Мат замълчава.
— Вече съм инспектор в полицията.
— Поздравления.
— Благодаря.
Откога познава Ланс? Поне от втори клас. Не са били нито приятели, нито врагове. Три години подред и двамата играят в Младшата лига. В осми клас споделят часовете по физическо, а през първата година на гимназията — занималнята. Ливингстънската гимназия е огромна — по шестстотин деца се записват на година. Двамата се движат в различни среди.
— Как я караш? — пита Ланс.
— Супер.
Строителният инспектор се показва от къщата. Държи планшет.
— Как е, Харолд? — пита го Мат.
Мъжът вдига нос от бележките си и казва:
— Доста е солидна, Мат.
— Сигурен ли си?
Нещо в интонацията му кара Харолд да направи крачка назад. Ланс поглежда Мат в очите.