Оливия казва:
— Здрасти, скъпи, как мина денят?
Мат само държи телефона.
— Мат?
Полицейската кола е изчезнала. Мат поглежда назад. Марша стои на верандата с ръце на кръста. Пол гони Етан. Двамата се заливат от смях.
— Е — продължава Оливия, сякаш абсолютно нищо не е било, — къде си сега?
— При Марша.
— Всичко наред ли е?
— Ще водя децата на вечеря.
— Да не ги набуташ отново в Макдоналдс. Стига с тия боклуци.
— Няма.
Трябва да действа предпазливо. Да не стъпи накриво. Мат държи телефона и си мисли: Не мога сега да й кресна: „О-хо, пипнах ли те!“.
— Има ли нещо ново? — пита Оливия.
— Не, няма — отвръща той. Кайра се качва в колата си. Тя му праща широка усмивка и махва с ръка за довиждане. Той кимва. — Търсих те — съобщава Мат с възможно най-безучастната интонация.
— Така ли?
— Да.
— Кога?
— По обед.
— Вярно?
— Не, измислям си. Вярно, разбира се.
— Странна работа.
— Кое му е странното?
— Не съм чувала телефона да звъни.
— Може да не си била в обхват — опитва се да й даде възможност за измъкване.
— Може би — повтаря бавно тя.
— Оставих съобщение.
— Чакай малко. — Следва пауза. — Да, тук пише „три пропуснати обаждания“.
— Моите ще са.
— Съжалявам, скъпи. Все още не мога да свикна с този апарат. При стария изваждах съобщенията с 676 и после звездичка. Ту не знам дали е пак така.
— Не е. Сега трябва да въведеш последните четири цифри от собствения си номер и после — „ок“.
— Така ли? Добре.
Мат затваря очи. Не може да повярва на ушите си — толкова обичайно и дори банално е всичко това.
— Къде беше? — пита я той.
— Кое?
— Когато се обаждах. Къде беше?
— А, на семинар.
— Къде?
— Какво къде? В Бостън.
— На каква тема?
— Някои нови програми, които пречат на служителите да си бродят из мрежата в услуга на собствени интереси през работно време и за сметка на фирмата. Нямаш представа какво огромно количество работни часове отиват за оня, дето клати гората.
— Ъ-хъ.
— Слушай, трябва да бягам. Имам делова вечеря.
— Познавам ли някого?
— Не, нито един. — Оливия въздъхва, сякаш малко пресилено. — И забележи: няма такива, с които би желал да се запознаеш.
— Досадници?
— Страшни.
— В кой хотел си?
— Не ти ли казах?
— Не.
— „Риц“. Но съм в постоянно движение. Най-добре е да ме търсиш на мобилния.
— Оливия…
— Чакай малко…
Следва продължителна пауза. Марша прекосява поляната в негова посока. Показва мълчаливо колата си, за да разбере дали може вече да тръгва. Той кимва утвърдително. Уморени от търчане в кръг, Пол и Етан също го приближават. Всеки го хваща по за един крак. Мат им прави гримаса и сочи телефона, за да разберат, че в момента е зает с друго. Не разбират.
Обажда се Оливия:
— Пристигнала ми е някаква снимка. Кой бутон да натисна?
— Дясно горе.
— Чакай малко… Я, та това си ти! Виж за какъв хубавец съм се омъжила.
Мат не може да сдържи усмивката си. И от нея го заболява още повече. Обича я. Този удар може да бъде смекчен, но няма начин да го избегне.
— Не е в мой интерес да споря по въпроса — казва той.
— Но това не е най-красивата ти усмивка.
— Даже няма такава. Ни помен.
— И си свали ризата другия път.
— Ти също.
Оливия се засмива, но не с обичайната лекота.
— Най-добре още сега — добавя Мат, а следващите думи излитат като от само себе си: — А може и платинена перука да си сложиш.
Мълчание.
Този път го нарушава той:
— Оливия…
— Тук съм.
— Тогава… когато те потърсих…
— Какво?
— Всъщност отговарях на твое обаждане.
Усетили сякаш напрежението, момчетата освобождават краката му. Пол обръща глава към Етан.
— Но аз не съм те търсила — възразява Оливия.
— Напротив. Искам да кажа, че ми се обадиха от твоя телефон.
— Кога?
— Малко преди да те потърся аз.
— Нищо не разбирам.
— По линията получих изображение. На мъж с черна коса. А после пристигна видеоклип.
— Видеоклип ли?
— Ти бе в някаква стая. Поне жената много прилича на тебе. Само че беше с платинена перука.