Ново мълчание, а след това:
— Нямам никаква представа за какво говориш.
Дали й вярва? Толкова му се иска, така много жадува просто да зареже цялата работа…
— Днес преди обед, точно преди да ти оставя съобщението, получих образ след твое обаждане…
— Не-не, това ми е ясно, обаче…
— Обаче какво?
— Я чакай — казва Оливия, — това може би обяснява някои неща.
Пол и Етан отново започват да кръжат в главозамайваща спирала. Прекалено близо са до уличното платно. Мат закрива микрофона с длан и виква към тях да се върнат по-навътре в двора.
— Какво обяснява? — пита той.
— Ами мисля… не мога да разбера защо не съм чула първото ти обаждане. В обхват съм. Сега проверявам пропуснатите разговори и знаеш ли какво? Джейми също е звъняла. И нея не съм чула.
— Е?
— Е, работата е там, че участниците в тия семинари до един се мислят за големи майтапчии. Може някой да си е направил някоя дебелашка шега.
— Шега.
— Ами по време на днешния семинар направо задрямах — до такава степен бе скучно. Когато се окопитвам, виждам чантата си леко отместена. Не много. Но като се сещам сега: категорично мога да кажа, че е местена. В оня момент не му мислих много-много.
— И сега смяташ, че…
— Да, че са я взели, правили, каквото правили и сетне оставили на мястото й. Де да знам и аз — шантава работа.
Мат не знае какво да мисли, но нещо в тона на Оливия не звучи убедително.
— Кога се прибираш?
— В петък.
Той премества апарата в другата ръка.
— Ще прескоча до теб.
— Нямаш ли работа?
— Нищо съществено.
— Но — казва тя с малко унил глас — утре е твоят четвъртък… в музея.
Почти е забравил за това.
— Не можеш да го пропуснеш.
Три години не го е пропускал. От доста време насам Мат с никого не споделя за тези свои срещи, които се провеждат през четвъртък в музея. Никой не би разбрал. Там съществува връзка от особен характер, обвързаност, обоснована от необходимост и тайна. Трудно е да се каже повече. Просто тези срещи са прекалено важни. Но той въпреки това казва:
— Мога да го отложа.
— Не би трябвало, Мат. Отлично знаеш.
— Мога да взема полет още сега…
— Няма защо. Аз съм си у дома другиден.
— Не ми се чака.
— Бездруго съм затънала в работа до шия. Трябва да вървя. Ще се чуем по-късно, става ли?
— Оливия…
— До петък — казва тя. — Обичам те.
И затваря.
Глава 10
— Чичо Мат!
Пол и Етан са в безопасност под ремъците на специалните детски седалки, които Мат е съумял да монтира зад гърба си в рамките на четвърт час. Кой ги е проектирал тия неща, мама му стара? В НАСА ли?
— Какво има, мой човек?
— Да знаеш само какво дават сега в Макдоналдс!
— Вече казах и на двамата: никакъв Макдоналдс.
— Знам, знам. Само ти казвам.
— Ъ-хъ.
— Ама не знаеш какво дават сега в Макдоналдс, нали?
— Не знам.
— Ама новата серия на „Шрек“ я знаеш?
— Да.
— Ами дават играчки от филма — съобщава Пол.
— Иска да каже, че ги раздават от Макдоналдс — пояснява Етан.
— Вярно?
— И са напълно безплатни.
— Не са безплатни — възразява Мат.
— Дават ги, ако си поръчаш „Късметлийски сандвич“.
— Който е с надута цена — уточнява Мат.
— Каква цена?
— Никакъв Макдоналдс.
— А, това ни е ясно.
— Само ти казвахме.
— Дават играчки без пари — това е всичко.
— От новата серия на „Шрек“.
— Помниш ли, като ходихме да гледаме първия филм, чичо Мат?
— Помня.
— Аз харесвам магарето — обажда се Етан.
— И аз — съгласен е Мат.
— Точно него раздават тази седмица.
— Няма да ходим в Макдоналдс.
— Не бе, само казвам.
— Щото при китаеца също не е зле — угодничи Пол.
— Макар там да не дават играчки.
— Да. Аз обичам ребра на скара.
— И хрупкава патица.
— Мама обича соеви кълнове.
— Ъ-хъ. Ти не ги обичаш, нали чичо Мат?
— За вас са полезни — отвръща чичото.
Етан се обръща към брат си с думите:
— Това означава „не“.
Мат се усмихва. Хлапаците са много добри в навивките.