Пристигат в „Катай“ — старомоден китайски ресторант с напукани сепарета от пластмаса и свадлива старица зад шибъра, която следи с орлов поглед да не й задигне някой лъжиците. Тук сервират ретро класика от рода на чау мин и фу юн.
Всички храни тук са мазни, но точно такива трябва да бъдат. Момчетата се тъпчат до пръсване. В Макдоналдс кълват като пилци. Едва изяждат по половин сандвич и два-три пържени картофа. Тук омитат чиниите. Нищо няма да загубят китайските ресторанти, ако започнат да раздават свързани с популярни филми играчки.
Както всеки път, Етан е крайно възбуден. Брат му се държи по-резервирано. Двамата дължат произхода си на един и същ генетичен резерв, израсли са при абсолютно еднакви условия, но все пак човек не може да си представи две по-различни личности. Етан сякаш има пирони в гащите — за секунда не остава на едно място. Той е жизнен и разхвърлян, не обича лигави външни прояви на любов. Макар Пол да му подражава понякога, той винаги се стреми да остава в границите на приличието. Ужасява се от допускане на грешки. Той е добър в спортовете и обича да се гушка.
Природата казва тежката си дума.
На връщане се отбиват за сладолед. Етан похабява повече, отколкото изяжда. Когато влиза в алеята за автомобили, Мат забелязва с изненада, че Марша още не се е върнала. Отваря сам — разполага с ключ за външната врата — и къпе момчетата. Осем часът е.
Мат им пуска епизод от „Твърде странни родители“, който е доста смешен от гледна точка на възрастните, след което използва всичките си професионални умения на преговарящ, за да убеди двамата да си лягат. Етан се плаши от тъмното, поради което Мат оставя запалена нощната лампа.
Мат си поглежда часовника. Осем и половина. Няма нищо против да позакъснее, но вече започва да се притеснява.
Отправя се към кухнята. Последните произведения на изкуството, дело на Пол и Етан, висят върху стените на хладилника, притиснати с магнити. Има и снимки в пластмасови рамки, които никога не държат снимката по средата си. Повечето са се изхлузили наполовина. Мат внимателно бута снимките назад, където трябва да стоят.
Близо до горния ръб на хладилника, където децата не могат да достигнат (но нали мотат да виждат?) са поставени две снимки на Бърни. Мат спира с устремен към образа на своя брат поглед. След малко се извръща и набира мобилния телефон на Марша.
Нейният апарат може да разчита името на обаждащия се и затова тя веднага се обръща към девер си с думите:
— Здрасти Мат. Тъкмо щях да ти звъня.
— Здрасти.
— У дома ли си?
— Всички сме у вас. Момчетата са изкъпани и по леглата.
— Браво! Бива си те.
— Благодаря.
— Не, не, аз ти благодаря.
Известно време двамата мълчат.
Накрая Мат пита:
— Да остана ли още малко?
— Ако не те затруднява.
— Няма нищо. Оливия е още в Бостън.
— Благодаря ти — казва Марша с малко особен глас.
Мат премества телефона на другото си ухо.
— По кое време смяташ, че ще се…
— Мат — прекъсва го Марша.
— Какво има?
— Излъгах те.
Той замълчава.
— Никаква среща в училище не е имало.
Той продължава да чака.
— На друга среща съм.
Като не знае какво да отговори при това положение, Мат прибягва до услугите на всеобемащото „О!“.
— Трябваше да ти кажа по-рано — преминава в шепот Марша. — Още повече, не става дума за епизодичен случай.
Очите му срещат погледа на брата, който наблюдава от хладилника.
— Ъ-хъ.
— Срещам се с един човек. Вече над два месеца, но момчетата нищо не знаят, разбира се.
— Никакви обяснения не ми дължиш.
— Напротив, Мат, дължа.
Той нищо не казва.
— Мат?
— Слушам те.
— Ще имаш ли нещо против да останеш за през цялата нощ?
Той затваря очи.
— Не — отвръща Мат. — Ще остана с голямо удоволствие.
— Ще се прибера преди събуждането на момчетата.
— Добре.
В този миг дочува подсмърчане — тя плаче.
— Всичко е наред, Марша.
— Наистина ли?
— Да, наистина. Ще се видим утре заран.
— Обичам те, Мат.
— И аз.
Той оставя телефонната слушалка. Не е зле Марша да се поразсее. Дори е много добре. Но погледът му се връща обратно към образа на брата. Колкото грозно и нечестно да е, Мат не може да пропъди мисълта, че Бърни изглежда по-умрял от всякога.