Глава 11
Изглежда всекиму е съдено да сънува онзи ужасяващ сън за това, как му предстои изпит върху предмет, чиито часове не е посещавал в течение на цялата година. Мат не го сънува. За сметка на това, по силата на някакъв сходен механизъм, често го спохожда сън, в който отново е в затвора. Няма представа какво е сторил, за да попадне отново зад неговите стени. Няма спомен за някакво престъпление, нито за съдебен процес. Просто е пак в затвора и този път излизане няма.
Събужда се цял в студена пот. Очите му са насълзени. Цялото тяло трепери.
Оливия е свикнала с това. Тя го прегръща и шепне в ухото му, че нищо не се е случило и нищо не може да го нарани занапред. Тя сънува собствени кошмари, тази негова прекрасна жена, само че, изглежда, никога не изпитва необходимост да бъде утешавана.
Той спи на дивана в кабинета. В стаята за гости на втория етаж има разтегателно двойно легло, което му е прекалено голямо, за да спи в него самичък. Сега, вперил взор в мрака, по-самотен, отколкото в който и да било миг след първото появяване на Оливия в кабинета му, Мат фактически се страхува да заспи. Той държи очите си отворени. В четири призори колата на Марша тихо влиза в алеята.
Когато чува шума от ключалката, Мат отпуска клепачи и се преструва на дълбоко заспал. Марша пристъпя на пръсти и го целува по челото. От нея се разнася аромат на сапун и шампоани. Къпала се е, където и да е ходила. Дали сама? А него какво го интересува?
Тя влиза в кухнята. Все още „заспал“, Мат отваря едно око. Снаха му приготвя обеди за момчетата. Твърде опитната й ръка тъкмо маже филия със сладко. По бузите й се стичат сълзи. Мат мълчи. Изчаква я да свърши, слуша леките стъпки нагоре по стълбата.
В седем му се обажда Сингъл.
— Пробвах у вас — казва тя. — Няма никого.
— У снаха си съм.
— Ясно.
— Пазя племенниците.
— Да съм те питала?
Той разтрива лице.
— Какво има?
— Ще ходиш ли на работа?
— Да, но малко по-късно. Защо?
— Открих преследвача ти. Казва се Чарлс Тали.
Мат се привдига върху дивана.
— Къде?
— Да го обсъдим на четири очи. Става ли?
— Защо?
— Трябва ми още малко време за една работа.
— Каква по-точно?
— Във връзка с него. Ще дойда в кабинета ти в четири.
Така или иначе му предстои среща в музея.
— Добре.
— И още нещо.
— Какво?
— Каза, че е лично. Нещо свързано с Тали?
— Да.
— Значи си го закършил здравата.
Мат е член на управата на Нюаркския музей. Показва удостоверението си, но това не е необходимо. Пазачите при входа го познават отлично. Той им кимва и влиза. Малцина посетители се виждат във фоайето по това никое време. Мат се насочва към художествената експозиция, разположена в западното крило. Отминава най-новата придобивка — платно от Вазене Ворке Косроф21 — и поема към втория етаж.
Тя е там сама.
Вижда я застанала чак в противоположния край на коридора. На постоянното си място — пред картината от Едуард Хопър. Лекичко е наклонила глава наляво. Тя е необикновено привлекателна жена. Наближава шейсетте, почти метър и осемдесет, с високи скули и оня рус тон на косите, който изглежда е достъпен само за богатите. Както обикновено, излъчва интелект, стил и вкус.
Казва се Соня Макграт. Майка на Стивън Макграт, момчето, което Мат уби.
Тя винаги чака при Хопър. Творбата се нарича „Кино «Шеридан»“ и внушава чувство на пълно отчаяние и самота посредством изображението на един киносалон. Смайваща картина. В музея има десетки прочути работи, които пресъздават опустошения от войни, смърт и разруха, но нещо в този простичък наглед Хопър, нещо в този почти празен балкон говори на двама им на недостъпен за останалите език.
Соня Макграт чува стъпките му, но не се обръща. Мат отминава Стан, пазача, който винаги охранява този етаж в четвъртък сутрин. Разменят си мимолетни усмивки и кимвания. Мат се пита какво ли мисли този мъж за неговите редовни срещи с възрастната жена.
Застава редом с нея и устремява поглед към творбата на Хопър. Тя му прилича на необикновено огледало. Съзира върху платното тях двамата: той — разпоредителят на Хопър, и тя — самотният собственик на салона. Дълго време и двамата мълчат. Мат поглежда профила на Соня Макграт. Един път видя снимката й в неделна притурка на „Ню Йорк Таймс“. Тя е нещо като лидер на хайлайфа. Усмивката й от онази снимка е заслепяваща. Никога не я е виждал на живо. Пита се дали изобщо я има другаде, освен върху фотографска лента.