— Не изглеждаш особено добре — отбелязва Соня.
Тя не го гледа. Поне той не забелязва да го е сторила. Мат кимва утвърдително. Соня обръща поглед към лицето му.
Тяхната връзка — макар думата „връзка“ да е крайно неподходяща за определяне на отношенията им — започва няколко години след излизането на Мат от затвора. Телефонът му звънва, той вдига слушалката, а тя остава безмълвна. Не затварят. Дума не обелват. Понякога му се струва, че долавя нечие дихание, но най-често цари пълна тишина.
Нещо дава на Мат да разбере кой е отсреща.
На петия път Мат вдишва и издишва мъчително няколко пъти, преди да събере сили за думата:
— Съжалявам.
Следва продължително мълчание. После Соня казва:
— Кажи ми какво стана в действителност.
— Казах го. В съдебната зала.
— Кажи го пак. Всичко.
Той опитва. Отнема доста време. Тя мълчи. Когато приключва, Соня затваря.
На следващия ден звъни отново.
— Искам да ти разкажа за моя син — започва тя без предисловие.
И го прави.
Сега Мат знае за Стивън Макграт повече, отколкото би желал. Той вече не е просто едно непознато момче, с което се е сбил. Не е гредата върху релсите, запратила локомотива на Мат Хънтър извън коловоза. Макграт има две по-малки сестри, които го боготворят. Той обича да свири на китара. Пада малко хипи. Както признава самата Соня с лек смях, наследил го е от собствената си майка. Имал дарбата да изслушва всекиго. Всичките му приятели отиват с проблемите си при Стивън. Никога не изпитва необходимост да се превръща в център на внимание. Задоволява го втората линия. Винаги се смее на вицовете ти. Има един само провал — полицията го залавя с неколцина други хлапаци да пият преди навършване на осемнайсет — но никога не се е забърквал в сбиване, дори като малък, изпитва смъртен ужас от физическото насилие.
В рамките на този телефонен разговор Соня го пита:
— Знаеше ли, че Стивън не е познавал нито един от участниците в онова сбиване?
— Да.
Тогава тя заплаква.
— Защо тогава се е намесил?
— Нямам представа.
Запознават се лично преди три години именно тук, в Музея на Нюарк. Пият кафе и почти не разменят дума. След няколко месеца обядват заедно. Постепенно срещите им се превръщат в неотклонно следвана традиция — всеки втори четвъртък сутрин пред платното на Хопър. Никой от двамата не пропуска нито веднъж.
Първоначално не казват за това никому. Съпругът и дъщерите на Соня не биха разбрали в никакъв случай. Те двамата също не са в състояние да разберат. Мат не може да обясни причините, поради които тези срещи са от толкова огромно значение за него. Повечето хора биха приели, че го прави заради чувството за вина, че се опитва да възмезди в някаква степен мъката й. Но не за това става дума въобще.
В течение на два часа — толкова траят техните рандевута — Мат се чувства свободен, тъй като изпитва чиста болка и мъка — усеща. Не знае какво получава тя от цялата работа, но допуска да е нещо подобно. Говорят си за онази нощ. За живота на тях двамата. Обсъждат предпазливите стъпки, усещането, че почвата може всеки миг да поддаде под краката. Соня нито един път не казва: „Прощавам ти“. Никога не споменава, че той не е виновен, че е нещастен случай, че е излежал своето наказание.
Соня тръгва по коридора. Мат задържа още малко поглед върху картината и я следва. Спускат се по стълбите към преддверието на музея. Вземат си по чаша кафе и сядат край обичайната маса.
— Е — започва тя, — кажи ми какво става.
Не го прави от любезност или за да разчупи някакъв лед помежду им. Това не е елемент от схемата „здрасти-как-си-добре-съм-ами-ти?“. Мат й разказва всичко. Той споделя с тази жена, Соня Макграт, неща, за които не смее зъб да обели пред другиго. Никога не я лъже, не украсява и не редактира събитията.
Когато приключва, Соня го пита:
— Смяташ ли, че Оливия се е забъркала в някаква връзка?
— Уликите ми изглеждат доста красноречиви.
— Обаче?
— Обаче съм научен, че уликите рядко дават вярна представа за действителното състояние на нещата.
Соня кимва.
— Трябвало е да й се обадиш пак — казва тя.
— Направих го.
— Опитай в хотела.
— Опитах.
— И я няма?