— Какво каза?
Мат разказва за приликата на двата номера, за трите сходни букви, за това, как колата се изпарява на бърза ръка, когато тръгва към нея. Сингъл слуша безмълвно.
Когато Мат млъква, пита:
— И за какво му е на Чарлс Тали да те следи, а, Мат?
— Де да го знам.
— Изобщо нямаш представа?
Той не отговаря. Известно му е, че най-добрият отговор в случая е мълчанието.
— Тали има съдебно досие.
Мат се изкушава да каже „Също като мене“, но си затрайва. Наличието на съдебно досие, на такова, което да привлече вниманието на Сингъл, явно означава нещо. Обстоятелството, че неговото не означава нищо в очите й, е просто изключение от правилото. Подобен подход не му е по вкуса — не страда ли Ланс Банър от същия предразсъдък? — но никак не е лесно да се опълчваш срещу житейски дадености.
— Побой — продължава Сингъл. — Използвал бронзов бокс. Не убил нещастното копеле, но до такава степен му смлял кратуната, че е по-добре да го бе довършил.
Мат преживя чутото. Мъчи се да го постави на правилното място в преценките си.
— Колко са му дали за тая работа?
— Осем години.
— Доста.
— Не му е първица. И освен това Тали в никакъв случай не е образцов затворник.
Мат обмисля чутото.
За какво му е на Тали да го следи?
— Искаш ли да му видиш муцуната? — пита Сингъл.
— Имаш снимка?
— От полицейския архив.
Сингъл носи тъмносин блейзър и джинси. Бърка във вътрешния джоб на сакото, измъква снимките и запраща целия свят на Мат в бездната.
Как, по дя…?
Знае, че погледът й е прикован право в него — попива и най-малкото движение — но не може да се овладее. Когато вижда двете снимки — класическите фас и профил — той едва не ахва високо. Ръцете му се впиват в ръба на бюрото. Има усещането, че са го запратили в свободно падане.
— Значи го познаваш — констатира Сингъл.
Познава го, наистина. Същата полуусмивка. Същата синьо-черна коса.
Чарлс Тали е мъжът от видеоклипа.
Глава 13
Лорън Мюз се е качила в машина на времето.
Завръщането в старото училище, в католическата гимназия „Света Маргарита“, дава живот на един куп клишета: коридорите са по-къси, таваните по-схлупени, шкафчетата — по-малки, а учителите — по-ниски. Но останалите неща, по-важните, не са претърпели кой знае каква промяна. Портите на училището се превръщат във времева дупка: в стомаха й се загнездва познатото неприятно усещане на постоянна несигурност, стремеж към признание и бунт започва да се бори сам със себе си.
Почуква по вратата на майка Катерина.
— Влез.
В кабинета е седнало младо момиче. Носи същата униформа, която е обличала самата тя преди толкова години — бяла блузка и карирана пола от тъмен вълнен плат. Господи, колко я е ненавиждала. Момичето е свело глава, видимо след кастрене от страна на игуменката. Косата й на масури се спуска пред лицето като съдрана завеса.
Чува се гласът на майка Катерина:
— Можеш да си вървиш, Карла.
С приведени рамене и поглед надолу Карла се изнизва от стаята. Лорън й кимва, сякаш иска да каже: „Съчувствам ти, сестро“. Карла не вдига очи. Затваря вратата след себе си.
Майка Катерина наблюдава цялата сцена с израз на удовлетворение и известно съжаление, сякаш чете мислите на Лорън. Върху бюрото й се мъдри цяла колекция от гривни в най-разнообразни разцветки. Когато Лорън ги посочва, благият израз напуска лицето на игуменката.
— Всичките ли са на Карла? — интересува се Лорън.
— Да.
Нарушение на правилата за обличане — казва си посетителката с усилие да не поклати глава. — Господи, това място няма никога да се промени.
— Не си ли чувала за това? — пита майка Катерина.
— За кое да съм чувала?
— Гривните. — Тя си поема дълбоко дъх. — Играта на гривна.
Лорън свива рамене.
Майка Катерина затваря очи.
— Сега сигурно му викат… мода някаква.
— Ъ-хъ.
— Различните гривни… Даже не знам как да го кажа… Всеки цвят има определен сексуален смисъл. Черният цвят означава… едно нещо. А пък червеният…
Лорън вдига ръка.
— Мисля, че картинката ми е ясна. Значи момичетата носят тези неща като материален израз на някакво завоевание.
— По-лошо.
Лорън изчаква.
— Не си дошла тук заради това.
— Кажете ми, все пак.