— Момичета като Карла си слагат подобни гривни в компанията на момчета. Ако някое от тях успее да отмъкне някоя гривна, тогава момичето трябва да… да извърши акта, който съответният цвят символизира.
— Шегувате се, нали?
Майка Катерина я поглежда със смазващата тежест на своята възраст.
— На колко години е Карла? — пита Лорън.
— На шестнайсет. — Майка Катерина посочва друг комплект върху бюрото си с изражение като че ли я е страх да го докосне. — Но тези тук взех от една осмокласничка.
Няма какво да се добави към казаното.
— Ето разпечатките на телефонните разговори, които поиска — казва игуменката, докато посяга зад себе си.
Сградата все още пази оня застоял дъх на тебеширен прах, който Лорън винаги досега е свързвала с представата за наивност на възрастните. Майка Катерина й подава малък свитък листове.
— Ние сме осемнайсет на брой и разполагаме с три телефона — съобщава тя.
— Значи по шест на един апарат — констатира Лорън.
Майка Катерина се усмихва и казва:
— А пък разправят, че вече не сме преподавали математиката както се полага.
Гостенката хвърля поглед към разпнатия Исус над главата на игуменката. Спомня си един стар виц, който научава още при постъпването си на това място: Някакво момче получава само двойки и тройки по математика и родителите му го изпращат в католическо училище. В края на първия срок те остават смаяни от пълната му шестица по същия предмет. Попитали сина защо се е излагал до този момент, получават следния отговор: „Ами щом видях оня пич закован към знака +, начаса разбрах, че тука нема лабаво“.
Майка Катерина се прокашля.
— Мога ли да задам един въпрос?
— Давайте.
— Известни ли са вече всички обстоятелства около смъртта на сестра Мери Роуз?
— Изследванията продължават.
Майка Катерина замълчава.
— Само това мога да ви съобщя в момента — допълва Лорън.
— Ясно.
Сега е ред на Лорън да замълчи. Но когато игуменката се извръща встрани, тя се обажда:
— Известно ви е повече от онова, което споделяте.
— Относно какво?
— Относно сестра Мери Роуз и случилото се с нея.
— Установихте ли действителната й самоличност?
— Не. Но ще го направим. Още преди да се стъмни. Готова съм да се обзаложа.
Майка Катерина изправя гръб.
— Би било добро начало.
— И нямате да ми кажете нищо повече?
— Точно така, Лорън.
Гостенката изчаква за момент. Старата жена… „лъже“ е прекалено силна дума. Но Лорън умее да надушва шикалкавенето.
— Прегледахте ли списъка с обажданията, майко?
— Да. Накарах и другите пет сестри, които използват същия апарат, да го прегледат. Повечето разговори са, разбира се, с роднини. Обаждали са се на сестри, братя, родители, на някои приятели. Има и разговори с местни магазини. Поръчвани са пици, китайска храна.
— Винаги съм мислела, че монахините са длъжни да се хранят в метоха.
— Мислите ти са били неправилни.
— Така си е — съгласява се Лорън. — Някои номера да са направили впечатление?
— Един-единствен.
Очилата за четене на майка Катерина висят на верижка върху гърдите й. Тя ги нахлузва на носа си и шава с пръсти за листчетата. Лорън й ги връща. Тя преглежда първото, плюнчи пръст и отгръща на второто. Взема химикалка и огражда нещо с нея.
— Ето.
Връща листчето на Лорън. Кодът на повикването е 973. Трябва да е в Ню Джърси, на максимум петдесет километра оттук. Обаждането е направено преди три седмици, а разговорът е продължил шест минути.
Нищо особено.
Върху малка масичка край бюрото на игуменката е поставен компютър. Странна е мисълта за майка игуменка, която сърфира из Мрежата, но в днешно време не са останали много бастиони на нейните противници.
— Мога ли да използвам вашия компютър? — пита Лорън.
— Разбира се.
Лорън опитва една проста програма за издирване на телефонния номер. Нищо.
— Номерът ли проверяваш? — пита сестра Катерина.
— Да.
— Според уебстраницата на Verizon този номер не е регистриран никъде.
Лорън вдига смаян поглед.
— Вече сте проверила?
— Всичките ги проверих.
— Ясно.
— За да съм сигурна, че нищо не е пропуснато.
— Много предвидливо от ваша страна.
Майка Катерина кимва.
— Допускам, че вие имате начини да проследявате подобни нерегистрирани номера.