— Имаме.
— Искаш ли да видиш жилището на сестра Мери Роуз?
— Да.
Стаята е такава, каквато би могло да се очаква — малка, чиста, с боядисани в бяло стени от шпаклован бетон, с един прозорец и огромно разпятие над леглото. Почти нищо лично, нищо, което да издаде каквото и да било относно характера на обитателката. Все едно, че умишлено се е стремяла към това.
— Съдебните експерти пристигат до час — съобщава Лорън. — Те ще потърсят отпечатъци, косми… такива неща.
Ръката на майка Катерина бавно намира устата й.
— Значи мислиш, че сестра Мери Роуз е била…
— Не си правете прибързани заключения.
Телефонът звъни и Лорън отговаря. Елдън Тек.
— Здрасти, сладурано, ще наминеш ли днес? — пита той.
— До час. Защо, да няма нещо ново?
— Издирих сегашния собственик на нашия цицопроизводител. „Сърджи Ко“ е днес част от „Локуд Ко“.
— Ония, големите от Уилмингтън ли?
— Да, някъде из Делауеър.
— Звъня ли им?
— Да.
— И?
— И не мина добре.
— Защо?
— Аз им казвам, че имаме тук труп, сериен номер на гръден имплант и се нуждаем от идентифициране.
— А те?
— А те не щат да съобщят нищо.
— И защо?
— Де да ги знам. Шикалкавят през цялото време и все ми повтарят за „медицинската тайна“.
— На баба им хвърчилката — отзовава се Лорън, но, забелязала гримаса върху лицето на игуменката, преминава в делови порядък: — Ще взема съдебна заповед.
— Те са голяма компания.
— Искат да си вържат гащите. Всичко да е по правилата.
— Ще отнеме време.
Тя мисли по въпроса. Елдън има право. Локуд са от друг щат. Ще й трябва заповед от федерален съдия.
— И друго — обажда се Елдън.
— Какво?
— Отначало сякаш нямаха никакви възражения. Звъня аз, обажда ми се някаква и вече е готова да провери серийния номер. Не казвам, че при тях това е рутинна процедура, но с такова впечатление останах.
— И какво?
— След това някакъв адвокат с такова едно напомпано име се обажда и ме отрязва като кисела краставица.
Лорън се замисля отново.
— Уилмингтън е на два часа път оттук, нали?
— При твоето каране — на четвърт.
— Възнамерявам да проверя на практика. Имаш ли името на надутия юридически пуяк?
— Тук някъде е. На фирмата. А, ето: „Рандал Хорн, Букман и Пиърс“.
— Обади се на господин Хорн. Кажи му, че съм на път да го сюрпризирам със съдебна заповед.
— Но ти нямаш такава.
— Откъде знаеш?
— Да бе.
Тя затваря и на свой ред звъни. Отговаря някаква жена. Лорън казва:
— Искам проследяване на нерегистриран телефонен пост.
— Име и идентификационен номер, моля.
Лорън съобщава личните си данни. След това диктува номера, получен от майка игуменка.
— Моля, изчакайте — казва жената.
Майка Катерина се прави на заета. Оглежда стаята, после прелиства книжата върху бюрото си. Лорън дочува по телефона почукване на клавиатура. После:
— Записвате ли?
Лорън измъква огризка от молив и касов бон от бензиностанция.
— Казвайте.
— Интересуващият ви номер е на Марша Хънтър с адрес 38 „Дарби Терас“, Ливингстън, Ню Джърси.
Глава 14
— Мат…
Той разглежда полицейските снимки на Чарлс Тали. Същата знаеща усмивка, която е видял върху дисплея на видеотелефона. Отново го обзема усещането за свободно падане, но продължава да се взира.
— Познаваш го значи — констатира Сингъл.
— Ще те помоля за една услуга.
— Не правя услуги. Това ми е професия. За всичко ти изпращам сметки, както ти е известно.
— Още по-добре. — Вдига поглед към Сингъл. — Искам да ми изровиш всичко, което може да се изрови, във връзка с Чарлс Тали. Ама абсолютно всичко.
— Какво да търся?
Уместен въпрос. Мат се пита как да му отговори.
— В каква насока? — настоява Сингъл.
Мат изважда мобилния телефон. Поколебава се, но решава, че наистина няма никакъв смисъл да пази тази глупава тайна. Той включва апарата, влиза в папката за приети разговори и превърта записите, докато стигне снимката на Тали, онази от хотелската стая. Човекът е същият — няма спор по въпроса. Той го съзерцава известно време.