— Имате ли пистолет?
— Етан — смъмря го Марша.
Лорън би отговорила и даже би показала оръжието си, но мисълта за това, че някои майки се ужасяват от подобни неща, я спира. Лорън ги разбира — желание да предпазят Съкровището от привикване към насилие — но превръщането на оръжието в негов символ като трайна практика й се струва достоен за съжаление подход.
— А това е Кайра Слоун — обажда се Марша. — Помага ми за децата.
Младата жена на име Кайра махва за поздрав откъм противоположния край на помещението и се навежда да вдигне някаква играчка. Лорън маха в отговор.
— Кайра, би ли извела за малко момчетата навън?
— Разбира се. — Кайра се обръща към децата: — Какво ще кажете да си поиграем на обръч?
— Аз съм пръв!
— Не, аз! Ти беше пръв миналия път!
Двамата се отправят навън, за да продължат спора по това, кой ще хвърля пръв към побитото в земята колче. Марша се обръща към Лорън с думите:
— Нещо лошо ли се е случило?
— Не, не, разбира се.
— Тогава защо сте тук?
— Просто рутинен етап от течащо понастоящем разследване. — В това отношение съществува цял набор заблуждаващи реплики, но Мюз намира специално тази за най-ефикасна.
— Какво разследване?
— Госпожо Хънтър…
— Наричайте ме Марша. Моля.
— Добре. Католичка ли сте, Марша?
— Моля?
— Нямам желание да си завирам носа в лични въпроси. Само искам да установя дали по някакъв начин сте обвързана с католическата общност „Света Маргарита“ в Ийст Ориндж.
— „Света Маргарита“ ли?
— Да. Член ли сте на паството?
— Не. Ние сме в „Света Филомена“. Тук, в Ливингстън. Защо питате?
— Свързана ли сте по какъвто и да било начин със „Света Маргарита“?
— Не — отвръща Марша и веднага пита на свой ред: — Какво имате предвид под „свързана“?
Лорън кара нататък — не иска да губи темпо:
— Познавате ли някого от тяхното училище?
— „Света Маргарита“ ли? Не, никого.
— А някоя от преподавателките?
— Не.
— Ами сестра Мери Роуз?
— Коя?
— Познавате ли някоя от сестрите в метоха?
— Не. Познавам две-три от „Света Филомена“, но сред тях няма Мери Роуз.
— Значи това име нищо не ви говори?
— Абсолютно нищо. За какво става дума?
Лорън не отделя поглед от лицето на тази жена в очакване да регистрира „издайническо“ трепване. Такова няма, но това не означава кой знае какво.
— Сама ли живеете с децата?
— Да. Е, Кайра обитава стаята над гаража, но тя е дошла тук от друг щат, за да учи.
— Но живее при вас?
— Наема стаята и помага вкъщи. Ходи на лекции в университета „Уилям Патерсън“.
— Разведена ли сте?
— Вдовица.
Казаното от Марша Хънтър кара едно-две неща да застанат по местата си. Не всички — дума да не става. Дори съвсем недостатъчно. На Лорън й иде да се напсува. Трябваше да се подготви по-сериозно.
Марша скръства ръце пред гърдите си.
— За какво става дума, все пак?
— Една сестра на име Мери Роуз почина съвсем наскоро.
— И е преподавала в това училище?
— Да, тя бе учителка в „Света Маргарита“.
— Все още не мога да разбера какво общо…
— Когато прегледахме разпечатката на телефонните й разговори, попаднахме на един, който не сме в състояние да обясним.
— Обаждала се е тук?
— Да.
Марша Хънтър добива объркан вид.
— Кога?
— Преди три седмици. На 2 юни, ако трябва да бъдем съвсем точни.
Марша поклаща глава.
— Може да е бил погрешно набран номер.
— За цели шест минути?
Тези думи карат Марша да се замисли.
— Кой ден казахте?
— Втори юни. Осем вечерта.
— Мога да проверя в календара си, ако желаете.
— Дори настоявам. Благодаря ви много.
— Горе е. Веднага се връщам. Но съм сигурна, че никой от нас не е разговарял със сестра Мери Роуз.
— Никой от нас?
— Моля?
— Казахте „от нас“. Кого имахте предвид?
— Де да знам. Когото и да било от този дом.
Лорън не задълбава повече.
— Имате ли нещо против да задам няколко въпроса на детегледачката ви?
Марша Хънтър се колебае.