— Мисля, че няма никаква пречка за това. — Усмихва се насила. — Но момчетата ще вдигнат голям скандал, ако ги назовете „деца“ в тяхно присъствие.
— Ясно.
— Ей сега се връщам.
Лорън се отправя през кухнята към задната врата. Наднича през прозорчето. Кайра подава обръч на Етан, който хвърля и пропуска. Следва Пол, чието попадение е точно.
Лорън се извръща. Нещо привлича вниманието й.
Хладилникът.
Лорън не е омъжена, няма деца и не е отраснала в някое от онези щастливи семейства, но ако има нещо по-американско, по-семейно от един домашен хладилник, тя в никакъв случай не знае какво може да е то. Всичките й приятели имат подобни хладилници. Тя самата няма и съзнава колко достойно за съжаление е това обстоятелство. Лорън разполага с две котки и няма истински близък човек, ако не се брои мелодраматичният образ на собствената й, изцяло погълната от себе си майка.
Но в повечето американски домове, ако искаш да надникнеш в техния интимен кръг, трябва да потърсиш с поглед масивното туловище на хладилника. Тук са закачени детски рисунки. Съчинения от училище, целите в забележки за посредственост, които минават за отличия. Виждат се напечатани покани за рождени дни, провеждани на места като „Малкия физкултурен салон“ и „Боулинг зала «Източен Хановер»“. Формуляри за ваксинация, ученически пътувания, членство във футболен клуб.
И, разбира се, семейни снимки.
Лорън е единствено дете и независимо от това, колко често се натъква на подобни — това магнетизирано множество от усмивки — все й се струва, че цялата работа пада малко нереална, също като лошо предаване по телевизията или получена нескопосна поздравителна картичка.
Мюз пристъпя с прикован към една снимка поглед. Още неща заемат местата си в нейното съзнание.
Как не го е забелязала досега?
Трябваше да се сети веднага. Хънтър. Името не е някаква рядкост, но и не се среща под път и над път. Очите й обхождат останалите фотографии, но пак се връщат върху първата — онази, която изглежда е правена по време на бейзболен мач. Лорън продължава да съзерцава снимката, когато Марша се връща.
— Всичко наред ли е, инспектор Мюз?
Гласът й стресва посетителката.
— Намерихте ли календара си?
— Нищо няма записано в него. Наистина не си спомням какво съм правила този ден.
Лорън кимва и пак се обръща към хладилника.
— Този мъж — започва тя, като посочва снимката — е Мат Хънтър, нали?
Лицето на Марша става непристъпно като крепостна стена.
— Госпожо Хънтър…
— Какво искате?
Допреди малко се долавяха някои дружелюбни нотки. Сега от тях няма и помен.
— Познавах го. Преди много години.
Пълна тишина.
— В началното училище. И двамата бяхме в „Бърнет Хил“.
Марша скръства ръце. Не реагира.
— Роднина ли ви е?
— Девер. Много добър човек.
Как иначе, казва си Лорън. Истински принц от приказките. Тя знае за инцидента с неволното убийство. Мат Хънтър е излежал присъда в затвор с усилено строг режим. Не е лесна работа. Спомня си сгънатите завивки върху дивана.
— Често ли идва тук? Искам да кажа, понеже е чичо на момчетата и така нататък.
— Инспектор Мюз…
— Моля?
— Бих желала да напуснете моя дом.
— И защо?
— Мат Хънтър не е престъпник. Случилото се с него е тежко нещастие. Той е платил скъпо и прескъпо за всичко.
Лорън мълчи с надежда Марша да продължи. Тя не го прави. Дава си сметка, че по този начин няма да стигне доникъде. Нека опита другояче:
— Аз го харесвах — заявява съвсем неочаквано тя.
— Не разбрах…
— Когато бяхме деца. Той бе много мил.
Това е точно така. Мат Хънтър бе добро дете. Един от „непременно-искам-да-стана-такъв“ малчугани на Ливингстън, който може би не е трябвало да полага чак такива прекомерни усилия.
— Тръгвам си — съобщава Лорън.
— Благодаря.
— Ако ви хрумне нещо във връзка с този разговор от 2 юни…
— Ще ви уведомя.
— Ще възразите ли, ако поприказвам с помощничката ви отвън?
Марша свива рамене с въздишка.
— Благодаря — казва Лорън и тръгва към изхода.
Марша се обажда зад гърба й:
— Мога ли да попитам нещо?
Лорън се обръща с лице към нея.
— Убита ли е онази монахиня?
— Защо питате?
Марша отново свива рамене.