— Мисля, че въпросът ми изобщо не е неуместен. Иначе защо ще идвате тук?
— Нямам право да обсъждам подробности от разследването. Съжалявам.
Марша нищо не казва. Лорън отваря вратата и излиза на двора. Слънцето в този дълъг юнски ден е все още високо в небосклона. Момчетата играят с толкова прекрасна непринуденост. Възрастните са абсолютно неспособни на подобно нещо. Абсолютно. Лорън си спомня своята мъжкаранска младост. Безкрайните игри, които никога, ама никога не й доскучаваха. Дали Марша Хънтър излиза понякога да играе с децата си? При тази мисъл нещо отново бодва Лорън в сърцето.
Не е време за това точно сега.
Марша сигурно гледа през кухненския прозорец. Трябва да действа експедитивно. Приближава момичето — как й беше името? Кайли, Кайра, Келси? — и махва с ръка.
— Здрасти.
То поставя свити на тръби длани пред очи и примигва. Доста е красива, а косите й имат ония руси отблясъци, които могат да се видят единствено при младежи или в бутилка с определен вид алкохол.
— Здрасти.
Лорън не губи време за празни приказки.
— Често ли идва тук Мат Хънтър?
— Мат ли? Разбира се.
Момичето отговаря без сянка от колебание. Лорън прикрива една усмивка. Ех, младост.
— Колко често?
Кайра — това й е името — се променя леко, проличава й умората, но си остава все така млада. Докато Лорън запазва авторитет в нейни очи, тя ще отговаря с охота на задаваните въпроси.
— Не съм ги броила, но по няколко пъти седмично.
— Добър човек ли е?
— Какво?
— Мат Хънтър викам. Добър човек ли е той?
Кайра разтяга лице в усмивка.
— Страхотен.
— Добър ли е към децата?
— Най-добрият.
Лорън кимва с престорено безразличие.
— Бил ли е тук снощи? — пита инспекторката с възможно най-безизразен тон.
Но Кайра накланя глава встрани.
— Защо не попитахте госпожа Хънтър?
— Просто за проверка и потвърждение. Бил е значи тук, така ли?
— Да.
— Цяла нощ?
— Ходих в града с приятели. Нямам представа.
— Върху дивана имаше сгънати завивки. Някой е преспивал. Кой?
Момичето свива рамене.
— Сигурно е бил Мат.
Лорън си позволява един поглед назад. Марша я няма на прозореца. Изглежда е отишла при задната врата. Момичето нищо не си спомня за 2 юни. На Лорън й стига засега, макар да не разбира накъде води всичко това.
— Знаете ли къде живее Мат?
— В Ървингтън мисля.
Задната врата се отваря. Достатъчно, казва си Лорън. Откриването на Мат Хънтър няма да я затрудни. Оттегля се с усмивка и мисълта, че не бива да подплашва Марша Хънтър, която би могла да предупреди своя девер. Мъчи се да върви колкото е възможно по-безгрижно. Махва на Марша за довиждане. Нейният отговор се позабавя.
Лорън тръгва по алеята към колата си, но в този момент забелязва още един образ от далечното минало — мама му стара, всичко това започва да прилича на автобиографичен филм — да се пръква пред погледа й. Облегнат върху капака на собствената й кола с виснала от устните цигара.
— Здрасти, Лорън.
— А стига бе! — отзовава се тя. — Инспектор Ланс Банър.
— От плът и кръв.
Той запраща цигарата на земята и я стъпква с пета. Тя сочи с пръст угарката.
— Мога да изпратя сигнал срещу тебе заради това.
— Пък аз си мислех, че се занимаваш с убийства.
— Пушенето убива. Не си ли прочел какво пише върху кутията?
Ланс Банър й дарява кисела усмивка. Колата му, явно необозначена полицейска машина, е паркирана край отсрещния бордюр.
— Отдавна не сме се виждали.
— От онази конференция в Трентън — казва Лорън. — Преди шест години? Седем?
— Там някъде. — Той скръства ръце, като продължава да се подпира върху капака на колата. — По работа ли си тук?
— Да.
— Замесен е наш стар съученик, доколкото разбирам.
— Може би.
— Ще ми кажеш ли нещо повече?
— А ти ще ми кажеш ли какво правиш тук?
— Живея наблизо.
— И какво от това?
— Това, че забелязах служебна кола от окръга и си рекох дали не мога да помогна с нещо.
— С какво например?
— Мат Хънтър иска да се върне в квартала. Избрал си е къща недалеч оттук.
Лорън мълчи.
— Това помага ли ти в случая?
— Не виждам с какво би могло.
Ланс отваря врата на колата с усмивка.