Тази вечер той не дава пет пари за нея.
— Още една.
Думите излизат от устата му сдъвкани. Той ги чува. Прозвучават враждебно. Водката го прави гневен или по-точно позволява му да пусне гнева навън. В момента жадува неприятности, макар в същото време да го е страх от тях. Гневът го кара да се съсредоточи. Или поне така му се иска да бъде. Разсъдъкът вече не е разбъркан. Знае какво иска. Иска да прасне някого по муцуната. Нуждае се от физическа конфронтация. Няма никакво значение дали ще я разбие, или ще разбият неговата.
Хич не му пука.
Мат е изненадан от всичко това, от този устрем към насилие. От неговия източник. Може пък старият му съученик, инспектор Ланс Банър, да има право. Затворът променя хората. Влизаш един, а излизаш съвършено различен.
Инспектор Ланс Банър.
Пазителят на градските порти в Ливингстън. Тъпото селско копеле.
Времето си върви. Не може да каже колко е изтекло. Най-накрая дава знак на Мел за сметката. Когато слиза от високото столче, главата му иска да се пръсне на парчета. Хваща с две ръце бара, за да запази равновесие.
— До следващия път, Мел.
— Приятно ми беше да те видя, Мат.
Проправя си път с ръце, а в главата му кънти едно име.
Инспектор Ланс Банър.
Спомня си случка от втори клас, когато и двамата са по на седем години. След игра на четири квадрата25 — най-тъпата от всички игри след въжебола26 — панталонките на Ланс са съдрани по шева. Но още по-ужасното — онова, което превръща подобни инциденти от детството в истинска трагедия, е обстоятелството, че тъкмо този ден Ланс е забравил да си обуе долни гащи. Веднага се ражда един възглас, който неизменно преследва момчето чак до прогимназията: „Дръж си го в гащите, Ланс!“.
Мат се засмива на глас.
След това отново чува гласа на копелето: „Имаме си хубав квартал“.
— Така ли? — отново на глас казва Мат. — Тукашните деца носят ли долни гащи, а, Ланс?
Мат отново вие от собствената си шега. Смехът се разнася из кръчмата, но никой не му обръща внимание.
Блъска входната врата. Вечер е. Кандилка се по улицата, като продължава да грачи над шегата си. Колата му е паркирана недалеч от къщи. Неколцина от неканените съседи са застанали край нея. Всичките пият от кафяви хартиени пликове27.
Един-двама от… бездомниците… това е точният термин, който се употребява днес, но те самите предпочитат стария — пиянка — се провиква към него:
— Здрасти, Мат.
— Как си Лорънс?
— Добре, мой човек. — Протяга му кесията. — Искаш ли да си глътнеш?
— Не ща.
— Айде бе. — Лорънс прави загребващ жест с ръка. — Ти май си поел дозата, а?
Мат се усмихва. Бърка в джоба си и вади двайсетачка.
— Я вземете да си купите нещо свястно. За мое здраве.
Широка усмивка изгрява върху лицето на скитника.
— Страхотен си, Мат, така да знаеш.
— Да бе, еша си нямам.
Лорънс избухва в такъв смях, сякаш гледа шоуто на Ричард Прайър28. Мат маха с ръка и си тръгва по пътя. Изравя ключовете за колата от джоба си. Поглежда ги, поглежда колата и застива.
Ясно, гипсирал се е.
В този момент не може да разсъждава. Оглупял е. Ще му се да изпотроши всичките ребра някому — Ланс Банър заема водещо място в списъка (Чарлс Тали е номер две, но не знае къде да го намери) — но пък чак толкова глупав не е. Няма да подкара кола в това състояние.
Лорънс се обажда отново:
— Ей, Мат, не искаш ли да се повеселиш с нас?
— Може би по-късно, момчета.
Мат се завърта на пети и поема към автобусната спирка на „Гроувстрийт“. Зачаква там кола на линия №70 и се олюлява под напора на вятъра. Самичък е. Повечето пътуват в обратната посока по това време — отрудени домошари, тръгнали да се прибират от по-шикозните райони в своите скромни обиталища.
Добре дошли в сенчестата страна на щастието.
Когато автобусът пристига, Мат наблюдава изморените жени, които слизат от него като зомбирани. Никоя не говори. Никоя не се усмихва. Никой не ги посреща.
Пътуването трае петнайсет километра, но какви! Тръгваш от упадъка на Ървингтън и Нюарк и сякаш от един път попадаш в друга вселена. Промяната действа като удар с юмрук в носа. Ето ти го Мейпълуд, после Милбърн и Стортсхилс, а най-накрая Ливингстън. Мат отново се замисля за разстоянията, за географията, за най-мъчно забележимата от всички разделителни линии.
26
Играе се от двама души, застанали един срещу друг, а помежду им се издига триметров прът, за чийто горен край е вързана с въже топка. Единият играч я запраща по посока на часовниковата стрелка, а другият — в обратната. Печели онзи, който успее да навие цялото въже около стълба в своята посока. — Б.пр.
27
В САЩ е забранено да се пие открито на обществени места, но тази забрана се заобикаля, като шишето или кутията бира се поставят в амбалажен плик. — Б.пр.