Онзи не отговаря.
— Няма значение. Твоят брат Дъги беше най-големия дръвник в моя клас. Посмешище за всички. Викахме му „вдовицата“, щото обичаше да реве на глас.
— Разправяш гадости за брат ми.
— Не разправям гадости, а истини.
— Искаш ли да прекараш нощта на топло?
— Заради какво бе, задник? Искаш да ме арестуваш по скалъпено обвинение? Карай. Аз работя в една доста голяма адвокатска къща. Ще разнищя миналото ти час по час чак до матурата в гимназията, която така и не си успял да вземеш.
Отново скърцане на стол по пода — става трети полицай. После още един. Сърцето на Мат забързва ритъм. Някой се пресяга и го стисва за китката на лявата ръка. Мат се дръпва, а дясната свива в юмрук.
— Мат…
Гласът е мек и събужда в съзнанието му далечен спомен. Хвърля поглед отвъд бара. Пит Апъл. Стар негов приятел от училище. Играли са заедно в парка „Райкър Хил“. Самият парк е бивша ракетна площадка от времето на Студената война. Двамата с Пит играят на космически полети върху напуканите бетонни фундаменти.
Пит му се усмихва. Мат отпуска юмрук. Ченгетата си стоят по местата до едно.
— Здрасти, Пит.
— Здрасти, Мат.
— Радвам се да те видя, мой човек.
— Аз също — казва Пит. — Тъкмо си тръгвам. Искаш ли да те закарам до вас?
Мат поглежда към полицаите. Някои са вече със зачервени лица — готови за действие. Обръща се към стария си приятел.
— Благодаря, Пит, но ще се оправя и сам.
— Сигурен ли си?
— Да, да. Виж какво, извини ме, ако съм предизвикал неприятности.
Пит кимва.
— Приятно ми бе да се видим.
— И на мене.
Мат чака. Двама от полицаите му правят път и той излиза на паркинга, без да се обръща назад. Поема дълбоко нощния въздух и тръгва по улицата. Скоро преминава на бегом.
Има си нещо съвсем определено наум.
Глава 17
Ланс Банър продължава да се усмихва на Лорън.
— Хайде, влез да си поговорим — казва й той.
Лорън поглежда още един път към къщата на Марша Хънтър и се пъхва в колата. Ланс започва да обикаля из стария квартал.
— Е — обажда се той, — какво търсиш при снахата на Мат?
Тя го заклева да си трае, но въпреки това му подхвърля само огризки: как разследва подозрителни обстоятелства около смъртта на сестра Мери Роуз, как още не били сигурни дали става дума за убийство, или не, как съществувала възможност монахинята да се е обаждала по телефона в дома на Марша. Нищо не споменава за имплантите или факта, че нямат представа коя е покойната всъщност.
Ланс от своя страна я информира, че Мат Хънтър е вече женен и работи като „дребен посерко“ в адвокатската къща на своя брат. Жената на Мат била от Вирджиния или Мериленд — не можел да си спомни точно. Добавя още — с малко прекален ентусиазъм — че би помогнал с удоволствие на Лорън да разплете случая.
Тя му казва да не се притеснява, но ако му дойде нещо наум, да звънне. Ланс кимва и я връща при нейната кола.
Преди да излезе, тя го пита:
— Помниш ли го? Като малък имам предвид?
— Хънтър ли? — Ланс бърчи вежди. — Разбира се, че го помня.
— Беше доста пряма личност, нали?
— Като повечето убийци.
Лорън хваща дръжката на вратата и поклаща глава.
— Да не би наистина да вярваш в оная история?
Ланс не отговаря.
— Наскоро четох нещо. Не помня подробности, но в общи линии се твърди, че още на пет години бъдещето ни е предопределено: дали ще се учим добре, дали ще се превърнем в престъпници, в каква степен сме способни да обичаме. Вярваш ли в подобни неща, Ланс?
— Де да знам. А и не ме интересува особено.
— Ти си изловил бая кофти народ, не е ли така?
— Така си е.
— Ровил ли си в миналото им?
— В някои случаи.
— На мене ми се струва, че всеки път попадам на нещо — казва Лорън. — Почти винаги се натъквам на някаква психоза или травма в миналото. По телевизията съседите всеки път разправят едно и също: „Боже мили, кой би повярвал?! Толкова мил човечец, пък да кълца деца в мазето. Такъв приятен, такъв един — възпитан. Вечно се усмихва и поздравява“. Но я иди да поразпиташ учителите от едно време. Съучениците. Съвсем друга песен пеят. Те не остават изненадани.