Лорън потрива ръце. Е, не е зле.
И така, сестра Мери Роуз пристига в Ню Джърси и започва преподавателска дейност в католическата гимназия при метоха „Света Маргарита“. Според всички събрани сведения тя е примерна монахиня и добър преподавател. Води кротък живот. Минават седем години. Може би вече си мисли, че е в безопасност. Може би инстинктът й за самосъхранение отслабва и тя се обажда някому. Установява връзка с миналото.
И по някакъв начин то я догонва. Някой разбира коя е тя в действителност. И тогава отново някой, някой неизвестен засега, я издебва в малката стаичка на метоха, измъчва я и накрая я задушава с възглавница.
Лорън спира мислите си, сякаш за да почете тази смърт с миг мълчание наум.
Добре, казва си след това тя, а сега накъде?
Трябва да получи нейната самоличност от федералните.
Но как?
Единственото, което й идва на акъла, е класическата формула „танто за танто“. Дай ми, да ти дам. Но с какво разполага самата тя?
Мат Хънтър, да речем.
Федералните са поне на ден или два след нея. Дали са се добрали вече до телефонните разпечатки? Надали. А даже да са се добрали, дори да знаят за разговора с дома на Марша Хънтър, това съвсем не означава, че са направили и връзката с Мат Хънтър.
Лорън излиза на магистралата и включва телефона си. Той е мъртъв. Лорън проклина тъпия уред. Една от най-опашатите лъжи на тоя свят — редом с „чекът е вече в пощенската ви кутия“ или „вашето обаждане е от изключително значение за нас“ — е отбелязаният върху тия телефони живот на батерията. Нейната би следвало да изкара цяла седмица. А в действителност може да се смята за късметлия, ако проклетото чудо изтрае 36 часа.
Бърка в жабката и вади зарядното. Пъха единия край в отвора на запалката, а другия — в телефона. Дисплеят мигом се връща към живот, за да я уведоми за приемането на три съобщения.
Първото е от майка й: „Здрасти, мила — започва тя с необичайно нежен тон, какъвто използва само при условие, че някой друг я чува и тя иска да остави у него впечатление за добра майка. — Мислех дали да не взема за двете ни пица от «Ренато», както и някой филм — последният на Ръсел Кроу излезе на DVD — та си викам дали да не изкараме вечерта по женски — само ние двенките. Какво ще кажеш?“.
Лорън поклаща глава с усилие да не се поддаде на емоцията, но сълзите й са на път да рукнат. Това е нейната майка. Всеки път, когато реши да я отпише, да я махне от своя живот, да й се разсърди завинаги, да я отсвири окончателно, като я обвини изцяло за смъртта на баща си, тя измисля нещо подобно и се завръща на бял кон.
— Добре — шепне тихо в колата тя. — Много бих желала.
Второто и трето съобщение правят идеята на пух и прах. И двете са от шефа, окръжния прокурор Ед Стейнбърг. И двете са лаконични и по същество. В първото се казва: „Обади се веднага“. Второто гласи: „Къде си се дянала на майната си? Обади се. Няма значение часът. Яйце ни се пече на гъза“.
Ед Стейнбърг не е човек, който обича да преувеличава или пък да бъде безпокоен от подчинените си по всяко време. В това отношение е твърде консервативен. Лорън има домашния му телефон — не при себе си за съжаление — но никога не го е използвала. Шефът не обича да го безпокоят в извънработно време. Мотото му гласи: „Най-важен е животът — всичко друго може да почака“. Обикновено си отива преди пет и много рядко е виждан в службата след шест следобед.
А сега е шест и половина. Решава да опита първо там. Може Телма, секретарката му, да не си е отишла. Още на първия звън отговаря лично началникът. Това не е на добро.
— Къде си? — пита той.
— Връщам се от Делауеър.
— Идвай право тук. Закършили сме я яко.
Глава 18
Лас Вегас, Невада
Бюрото на ФБР
Сграда „Джон Лорънс Бейли“
Кабинетът на Завеждащия Бюрото
Този ден на Адам Йейтс започва като всеки друг.
Поне така му се иска да бъде. В по-общ план никой от неговите дни не прилича на който и да било от останалите — поне в течение на последните десет години. Всеки от тях му е като подарък, отсрочка в очакването прословутата секира да се спусне без милост към врата му. Дори днес, когато всеки разумен човек би казал, че е загърбил успешно и окончателно миналите си грехове, страхът продължава да го гложди отвътре, тормози го и не му дава мира.
Тогава Йейтс е млад агент под прикритие. А къде е днес, десет години по-късно? Завеждащ бюрото на ФБР за цял Вегас — един от най-примамливите постове в служебната йерархия. Издигнал се е невероятно високо. И в течение на всичките тези години няма и най-бегло основание за каквото и да било притеснение.