Голямата къща е притихнала. Каквато е от деня, в който Кора замина в колежа. Кларк отново „работи до късно“ — евфемизъм за „с пачавричката е“ — но на Соня не й пука. Тя не проявява интерес към дневното му разписание, понеже къщата е още по-самотна, още по-притихнала, когато Кларк е в нея.
Соня разклаща чашката бренди. Седи самотна в новата стая за видео и се готви да гледа взето под наем DVD. Главната роля изпълнява Том Ханкс, чието присъствие — дори в скапани филми — й носи необяснимо успокоение. Още не е натиснала бутона play.
Боже мой, казва си тя, наистина ли съм толкова окаяна?
Соня се е радвала винаги на особена популярност. Има множество истински и верни приятели. Така лесно би било да стовари върху им цялата отговорност, да ги обвини в това, че бавно се разбягват като плъхове от потъващ кораб след смъртта на Стив, че правят известни усилия да устоят, но само до време, а сетне ту един, ту друг, намират някакво извинение, за да изчезнат, да преустановят всякакви контакти.
Само че не би било честно от нейна страна.
Би могло да се окаже справедливо в малко на брой изолирани случаи — положително е имало и такива, които са се оттеглили — но отговорността за всичко останало лежи изцяло върху Соня. Не върху приятелите. Тя ги отблъсна от себе си. Тя не пожела да я утешават. Не й трябваха нито компания, нито приятелство, ни съчувствие. Не би искала и да изпада в отчаяние, но тази е може би най-лесната и заради това най-добрата алтернатива.
Входната врата се отваря.
Соня включва малката лампа край люлеещия се стол. Навън е тъмно, но в тази лишена от атмосфера стая това обстоятелство остава напълно без значение. Тежките завеси така или иначе не допускат вътре никаква светлина. Чува нечии стъпки най-напред по мраморните плочи на фоайето, а после — върху пода от масивно дърво. Наближават.
Тя чака.
Миг по-късно в стаята влиза Кларк. Нищо не казва — стои и мълчи. Тя го изучава известно време. Съпругът й е остарял или може би тя твърде отдавна не го е поглеждала внимателно и е оставила незабелязана постепенната промяна на човека, за когото се е омъжила. Той е решил да не се предава без бой и започва да боядисва косите си. Процедурата е изпълнена — както всичко при Кларк — най-добросъвестно, обаче нещо все пак не е напълно в ред. Кожата му е пепелява. Изглежда изпосталял.
— Тъкмо се гласях да пусна един филм — обажда се тя.
Той я гледа втренчено.
— Кларк…
— Знам — казва той.
Не казва, че знае за намерението й да пусне филм. Има предвид нещо съвършено различно. Соня не пита за уточнение. Няма нужда от него. Седи на мястото си притихнала.
— Знам за посещенията ти в музея — продължава Кларк. — От много време знам.
Соня обмисля отговора си. Да парира с „и аз знам за тебе“ би означавало да признае известна уязвимост на собствената си позиция, от една страна, а от друга — би било напълно лишено от връзка с казаното от Кларк. При нея не става и дума за интимна връзка.
Кларк стои с отпуснати покрай тялото ръце. Пръстите им потръпват, но не се свиват.
— Откога знаеш? — пита тя.
— От няколко месеца.
— И защо не си ми казал досега?
Той свива рамене.
— Как разбра?
— Наредих да те проследят.
— Да ме следят? Да не искаш да кажеш, че си наел частни детективи?
— Да.
Тя премята крак връз крак.
— И защо? — Тонът й се повишава леко поради необичайността на чутото. — Да не си заподозрял, че спя с някого?
— Той уби Стивън.
— При нещастен случай.
— Сериозно? Такива ли ти ги разправя по време на скромните ви обеди? Припомняте си как той уби по невнимание моя син?
— Нашият син — поправя го тя.
В този момент вдига очи към него и забелязва погледа, оня поглед, който познава така добре, но никога до момента не е виждала отправен към себе си.
— Как можа?
— Как можах какво, Кларк?
— Да се срещаш с него. Да му простиш…
— Никога не съм му прощавала.
— Да го утешаваш тогава.
— Не става дума за това.
— А за кое?
— Не знам точно. — Соня се изправя. — Чуй ме, Кларк: случилото се със Стивън беше нещастен случай.
Той сумти презрително.
— По този ли начин се успокояваш, Соня? Като си внушаваш, че е било случайност?