— Да се успокоявам ли? Нито за миг. Нещастен случай или убийство — Стивън е мъртъв.
Той замълчава.
— Това бе нещастие, Кларк.
— Той е убеден в това, така ли?
— Всъщност убеден е тъкмо в обратното.
— Това пък какво означава?
— Той сам не знае какво да мисли. Изпитва неописуемо чувство за вина.
— Горкичкото. — Кларк прави гримаса. — Как може да си толкова наивна?
— Да те питам нещо — отвръща Соня като го приближава. — Ако бяха паднали иначе, ако телата им се бяха извили по различен начин и Мат Хънтър бе ударил тила си в оня бордюр.
— Хич даже не започвай.
— Не, драги, изслушай ме. — Тя прави още една стъпка напред. — Ако беше станало обратното, ако Мат Хънтър бе загинал, а отгоре му бяха намерили Стивън жив…
— Не съм в настроение да градя хипотези, Соня. Всичко това няма никакво значение.
— За мен може да има.
— И защо? — пита Кларк. — Нали сама каза току-що, че във всички случаи Стивън е мъртъв.
Тя не отговаря.
Кларк прекосява помещението, минава край нея на достатъчно разстояние, та да не я докосне. Отпуска се в едно кресло и хваща сведената си глава с ръце. Тя чака.
— Спомняш ли си онази майка от Тексас, дето удави децата си? — пита той.
— Това пък какво общо има?
— Просто ми отговори — казва Кларк със затворени очи. — Спомняш ли си този случай? Преуморена от работа, тази майка ги удавя във ваната. Четири или пет на брой. Ужасяваща история. Защитата пледира невменяемост. Съпругът се изказа в нейна подкрепа. Помниш ли? Даваха ги по телевизията.
— Помня.
— Какво си помисли тогава?
Тя мълчи.
— Ще ти кажа какво си помислих аз — продължава Кларк. — Казах си: Какво значение има? Не искам това да прозвучи коравосърдечно. Каква е разликата обаче между признаването й за невменяема и живота в лудница по-нататък и признаването за виновна и затварянето до живот, или пък екзекутирането й? При всички случаи тя е убила собствените си деца. С живота й е свършено, нали?
Соня затваря очи.
— Това е Мат Хънтър за мене. Той уби нашия син. Дали неволно, или умишлено го е сторил, резултатът е един — детето ни е мъртво. Всичко останало е без значение. Не разбираш ли?
И още как разбира.
Соня усеща сълзи да се измъкват изпод клепачите. Поглежда съпруга си. Толкова много болка. Тръгвай веднага — ще й се да му каже. Потъни в работата си, в любовницата си, в каквото и да било. Само тръгвай начаса.
— Не съм искала да те наранявам — проговаря тя.
Той кимва.
— Искаш ли да не го срещам повече?
— Ще има ли значение за теб, ако искам?
Тя не отговаря.
Кларк става и излиза от стаята. След малко Соня чува да се отваря и затваря входната врата. Отново е съвсем сама.
Глава 20
На връщане от Уилмингтън, щат Делауеър, до Нюарк Лорън Мюз прави още по-добро време. Ед Стейнбърг е сам-самичък в кабинета си, разположен в новата съдебна палата на окръга.
— Затвори вратата — обажда се шефът.
Видът му е раздърпан — хлабава връзка, разкопчана яка, единият ръкав на ризата навит по-високо от другия — но той така си изглежда по всяко време. Лорън го харесва. Той е умен и почтен. Мрази политиката, когато се бърка в работата му, но разбира нейната неизбежност в голямата игра. Сам той е превъзходен играч.
Лорън го намира секси по неговия собствен начин на добродушна мечка, на брадясал ветеран от Виетнам, яхнал скъп мотоциклет. Стейнбърг е женен, разбира се, има и две деца в колеж. Звучи банално, обаче е факт: хубавите неща са винаги заети.
Докато бе млада, Лорън неизменно получаваше от майка си следния съвет: „Не се омъжвай рано“. Репликата се процежда между две поредни глътки от дневната доза вино. Лорън никога не се е придържала съзнателно към този съвет и с подсъзнанието си разбира, че е напълно идиотски. Подходящите мъже, онези, които са готови истински да се обвържат и да отглеждат деца, ги обират на бърза ръка, и то рано-рано. С напредването на годините изборът става все по-ограничен и накрая изчезва. Днес Лорън е принудена да се задоволява с онова, което някаква приятелка определя като „регенерати“ — затлъстели самотници, дето си връщат заради любовните неуспехи в гимназията, или такива, които още не могат да се съвземат от ужасиите на първия брак, или с онези полусвестни мъжлета, които търсят — а и защо не? — някое лишено от внимание, изоставено същество, което да ги боготвори.