Мат се опитва да си представи всичко това — това бъдеще. Иска да се види заживял в новото обиталище с три спални и нуждаеща се от осъвременяване кухня, с бучащ в камината огън, смях около масата, дете край леглото (уплашило се е от някакъв кошмар), лицето на Оливия сутрин. Почти вижда всичко това, сякаш показано му от духовете на стария Скрудж31, и Мат се усмихва едва-едва.
Но картината отказва да се задържи в съзнанието му и Мат разтърсва глава под дъжда.
Кого се мъчи да заблуди?
Няма никаква представа какво точно се случва с Оливия, но едно е ясно: краят настъпва. Приказката свърши. Както казва Соня Макграт, образите от неговия видеотелефон са звук от будилник, сигнал от реалността, съобщил отдавна известния му факт: „Всичко това бе само шега“.
Няма на света такова нещо като завръщане към миналото щастие.
Стивън Макграт никога няма да го освободи от присъствието си. Всеки път, когато се опитва да се отърве от него, мъртвият Стивън го настига, потупва го по рамото.
Тук съм си аз, Мат. Винаги до тебе…
Продължава да седи в дъжда. Пита се лениво колко ли може да е часът. Много важно всъщност. Мисли си за проклетата снимка на Чарлс Тали, тайнствения мъж със синьо-черна коса и подигравателен шепот по телефона. Каква е целта? Този въпрос Мат не може да заобиколи, нито му намира отговор. Пиян или трезвен, в уюта на своя дом или в пороя на проливен дъжд, утолил най-подир своята жажда…
И тогава се сеща.
Дъжд.
Мат поглежда нагоре, сякаш за да насърчи едрите капки. Дъжд. Най-накрая. Заваляло е. Сушата е удавена във всеобща лудост.
Възможно ли е отговорът да бъде толкова прост?
Мат мисли по въпроса. Първо: трябва да се прибере. Да се обади на Сингъл. Майната му на часа. Тя ще разбере.
— Мат…
Не е чул спиращата кола, но този глас, дори сега, даже при тези обстоятелства, е, Мат не може да сдържи усмивката си. Продължава да седи върху бордюра.
— Здрасти, Ланс.
Вижда го да излиза от един миниван. Ланс проговаря:
— Разбрах, че си ме търсил.
— Търсих те.
— Защо?
— Исках да се сбия с тебе.
Сега е ред на Ланс да се усмихне.
— Надали би искал подобно нещо.
— Да не мислиш, че ме е страх?
— Не казвам това.
— Бих ти дал да разбереш.
— С което само ще докажеш моята правота.
— За кое?
— За това, че затворът променя хората — отвръща Ланс. — Защото преди да влезеш там, можех да те напердаша с вързани ръце, когато си пожелая.
Има право. Мат остава седнал. Продължава да се чувства изхабен и не изпитва желание да се освободи от това усещане.
— Ти май си навсякъде и непрекъснато, а, Ланс?
— Така е.
— Прекалено полезен си, Ланс. — Мат го посочва с пръст. — Знаеш ли на кого ми напомняш, а, Ланс? Приличаш на Кварталната лелка.
Ланс мълчи.
— Помниш ли Кварталната лелка от „Дарби Терас“? — пита Мат.
— Госпожа Суини ли?
— Точно нея. Госпожа С, която по всяко време на денонощието наднича през прозореца навън, независимо какво е времето. С вечно кисела физиономия. Все се оплаква от непослушните деца, които й минават през двора. И ти си същият, Ланс. Също като голямата Квартална лелка.
— Пил ли си, Мат?
— Уха! Забранено ли е?
— Не, стига да не се прекалява.
— Та Ланс, защо непрекъснато си вреш носа навсякъде?
Той свива рамене.
— Просто се опитвам да държа лошите надалеч от квартала.
— Мислиш ли, че ти е по силите?
Ланс не отговаря.
— Наистина ли вярваш, че всички тия минивани и добри училища са нещо като силово поле, което държи злото под камък? — Мат се смее малко пресилено над собствените думи. — По дяволите, Ланс, я ме виж! Виж мене, за бога! Аз мога да послужа като плакат на идеята, че всичко това са пълни глупости. Трябва да ме включат в оная профилактична програма, нали си спомняш, дето някакъв полицай ни показваше смачкана до неузнаваемост от пиян шофьор кола. Точно в това трябва да бъда превърнат. В предупреждение към непълнолетните. Само дето не ми е много ясно какво ще е моето послание.
— На първо място, да не се започва сбиване.
— Аз не съм го започвал — опитах се да го прекратя.