Ланс въздъхва пресилено.
— Да не би да искаш преразглеждане на делото тук и сега, под дъжда?
— Не.
— Добре. Какво ще кажеш в такъв случай да те откарам до вас?
— Без да ме арестуваш?
— Може би при друг случай.
Мат хвърля последен поглед към къщата и казва:
— Може и да си прав.
— За кое?
— За това, къде ми е мястото.
— Хайде, Мат, вир-вода си станал. Нека те закарам у вас.
Ланс застава зад Мат. Провира ръце под мишниците му и го вдига. Силен мъжага е той. Мат едва се държи на крака. Вие му се свят. Стомахът му къркори. Ланс му помага да се настани върху мястото до шофьора.
— Ако ми повърнеш в колата — предупреждава го той, — ще ти се прииска да те бях арестувал.
— Я какъв си корав — отвръща Мат и смъква стъклото съвсем мъничко, колкото да го лъхне свеж въздух, но недостатъчно за дъжда да влезе в колата. Прилепва нос към отвора също като куче. Това помага. Затваря очи и обляга глава върху стъклото. То студенее приятно на бузата му.
— И защо се насвятка така, Мат?
— Щеше ми се.
— Често ли се напиваш по този начин? Като свиня?
— Ти да не си консултант към АА32, Ланс? Едновременно с изявите ти в ролята на Кварталната лелка?
Ланс кимва в съгласие.
— Имаш право — излизаме от темата.
Дъждът отслабва малко. Чистачките също позабавят ход. Ланс държи волана с две ръце.
— Голямата ми дъщеря е на тринайсет. Можеш ли го повярва?
— Колко деца имаш, Ланс?
— Три. Две момичета и едно момче. — Той отлепя едната ръка от кормилото и рови за портфейла си. Измъква три снимки и ги подава на Мат. Той ги разглежда внимателно, като търси сходства с родителя.
— Момчето на колко години е?
— На шест.
— Изглежда също като тебе на тази възраст.
Ланс се усмихва.
— Девън. Но му викаме Дявол. Много е див.
— Като баща си.
— Май така излиза.
Двамата замълчават. Ланс посяга да пусне радиото, но се отказва.
— По-голямата дъщеря мисля да я дам в католическо училище.
— Сега в „Херитидж“ ли е?
Това е прогимназията, в която са били и двамата.
— Да, ама де да знам и аз — много е дива нещо. Чувам, че „Света Маргарита“ в Ийст Ориндж била добро място.
Мат гледа през прозореца.
— Знаеш ли нещо по въпроса?
— За католическите училища ли?
— Да. За „Света Маргарита“.
— Не.
Ланс отново държи волана с две ръце.
— А можеш ли позна кой е бил там?
— Да е бил там ли?
— В „Света Маргарита“.
— Представа нямам.
— Помниш ли Лорън Мюз?
Мат я помни. Винаги става така със съучениците от началното, даже и да не си ги виждал цял век. Името и лицето мигом изплуват в съзнанието.
— Как не. Една мъжкарана, дето все с нас се мъкнеше. После се загуби нанякъде. Баща й почина, още докато бяхме деца, нали?
— Че ти не знаеш ли?
— Какво да знам?
— Нейният старец се самоуби. Пръсна си мозъка в собствения им гараж, когато бяхме в осми клас. Пазеха го в тайна.
— Господи, какъв ужас.
— Да, но сега си е много добре. Работи в Окръжната прокуратура на Нюарк.
— Юристка ли е?
Ланс поклаща глава.
— Следователка. След случилото се с баща й мисля, че „Света Маргарита“ й се е отразила добре.
Мат не казва нищо.
— Но ти не познаваш другиго, който да е бил в „Света Маргарита“?
— Ланс…
— Какво?
— Стига си се правил на луд. Аз да не съм хванат в гората? Какво точно те интересува?
— Питам дали знаеш нещо, свързано със „Света Маргарита“.
— Искаш да напиша препоръчително писмо за дъщеря ти ли?
— Не.
— Тогава какво си ме заразпитвал?
— Какво ще кажеш за някоя си сестра Мери Роуз? Преподавала е там обществени науки. Нея познаваш ли?
Мат се обръща така, че Ланс да види лицето му.
— Да не съм заподозрян в някакво престъпление?
— Какво ти става сега? Просто си приказваме.
— Не чух да отричаш, Ланс.
— Много ти е гузна съвестта.
— Но продължаваш да заобикаляш моя въпрос.
— А ти не искаш да ми кажеш какво знаеш за сестра Мери Роуз.
Мат затваря очи. Вече не са далеч от Ървингтън. Обляга глава назад.
— Разкажи ми още за децата си, Ланс.