— Не-не, познай. Хайде. Добре де, аз ще ти кажа. Тъкмо прасках Ханк. А той кара с часове. Толкова ми дотегна, че го секнах… ъ-ъ-ъ… насред цялата работа. А мъжете, знаеш ги какви са докачливи…
— Стига, Сингъл.
— Какво?
— Ония снимки, дето си ги прехвърли от моя видеотелефон…
— Какво за тях?
— При тебе ли са?
— В офиса.
— Увеличи ли ги?
— Техникът ми ги увеличи, но нямах възможност да ги разгледам.
— Искам да ги видя. Имам предвид увеличенията.
— Защо?
— Хрумна ми нещо.
— Я виж ти.
— Виж не виж, това е. Знам, че е късно, и то много, но ако искаш да се срещнем в твоя офис…
— Сега ли, бе?
— Сега.
— На път съм.
— Задължен съм ти до гроб.
— И след това — допълва Сингъл. — След три-четвърти час.
Мат грабва ключовете — вече се е оправил достатъчно, за да кара — пъха портфейла и телефона в джобовете и поема към вратата. Тук се сеща за полуавтоматичния маузер. Кутията е още върху бюрото. Мисли известно време и го взема.
Има едно нещо, което никой не ти казва — усещането да държиш оръжие е голяма работа. Обикновените хора по телевизията винаги реагират като малоумни при пръв досег с него. Правят гримаси и мучат жално: „Не искам да го виждам това нещо…“. А истината е, че да държиш пистолет в ръка — хладна стомана до кожата, тежест в дланта, самата особена форма, начинът, по който ръката ти съвсем естествено обгръща ръкохватката, по който показалецът нежно ляга върху спусъка — всичко това е не само приятно, а изглежда добро и напълно в реда на нещата.
Но не, не биваше да го взема.
Ако поради някаква причина го спипат с този пищов в джоба и при неговото съдебно досие, спукана му е работата. Това е ясно.
Но въпреки това Мат пъха пистолета зад колана.
Когато отваря външната врата, тя се изкачва към верандата. Погледите им се кръстосват.
Мат се пита дали би я познал, ако преди малко Ланс не бе споменал името й, ако сам той не бе чул гласа й по телефона. Трудно е да се каже. Косата е пак така късо подстригана. Мъжкаранският вид не е понесъл кой знае какви загуби. В неговите очи не се е променила особено. Отново му хрумва мисълта за това, че у срещнатите като възрастни стари познати неизменно виждаш детенцето от първоначалното училище и го познаваш, независимо от дългогодишната раздяла.
— Здрасти, Мат — обажда се Лорън Мюз.
— Здрасти, Лорън.
— Отдавна не сме се виждали.
— М-да.
Тя съумява да се усмихне.
— Имаш ли секунда време? Трябва да ти задам няколко въпроса.
Глава 23
Застанал пред прага на своя дом, Мат Хънтър пита:
— Имат ли връзка с онази монахиня от „Света Маргарита“?
Лорън е силно изненадана от думите му, но Хънтър вдига ръка.
— Не се ядосвай. Знам за нея, понеже Ланс вече ме разпитва.
Би следвало сама да се сети.
— Е, ще кажеш ли и на мене?
Мат свива безмълвен рамене. Тя минава край него, влиза във фоайето и се оглежда. Навсякъде са струпани книги. Някои са изпопадали по земята и приличат на останки от древни кули. Върху масата се виждат някакви снимки. Лорън ги разглежда и взема една от тях.
— Жена ти ли е?
— Да.
— Много е хубава.
— Така е.
Тя оставя снимката и го поглежда. Банално ще е да се каже, че миналото е оставило отпечатък върху лицето му, че затворът е променил не само характера, но и самата външност. Тя не вярва в приказката, че очите са прозорци към душата. Случвало й се е да види убийци с красиви, благи очи. Срещала е високоинтелигентни люде с абсолютно празен поглед. Чувала е съдебни заседатели да казват „разбрах, че е невинен в момента, когато влезе в залата — просто се усеща“ и знае, че това са абсолютни, страховити глупости.
Но при все това в осанката на Мат Хънтър има нещо — във вирнатата брадичка, в линията на устните може би. Той излъчва усещане за разруха, за постоянна бойна готовност. Не може да каже с какво именно, обаче усещането е налице. Дали ако не знае, че е изкарал тежки времена след слънчеви детство и юношество, пак би усетила силата на тези вълни?
Май отговорът е да.
Лорън не може да не си спомни Мат като малък. Мило и малко смотано, добронраво дете, и в сърцето й се забива болезнена стрела.
— Какво каза на Ланс? — пита тя.
— Попитах го дали съм заподозрян в нещо.