— В какво?
— В каквото и да било.
— И той?
— Шикалкавеше.
— Не си заподозрян. Поне засега.
— Браво.
— Това сарказъм ли е?
Мат Хънтър свива рамене.
— Можеш ли да побързаш с въпросите. Трябва да вървя на едно място.
— Трябва да вървиш на едно място — повтаря тя, като поглежда превзето часовника си. — По това време?
— Нещо като купон — отвръща той и прави крачка към верандата.
— Не ми се вярва много.
Лорън го следва навън. Оглежда квартала наоколо. Двамина пият от кафяви пликове и пеят фалшиво.
— Темптейшън? — пита Лорън.
— Фоур Тоне — отвръща Мат.
— Никога не мога да ги различа.
Обръща се пак към него. Той разперва ръце.
— Не е съвсем като в Ливингстън, нали? — пита Мат.
— Чух, че се връщаш.
— Там е добро място за семеен живот.
— Мислиш ли?
— А ти не мислиш ли?
Тя клати глава.
— На твое място не бих го направила.
— Това заплаха ли е?
— Не, казвам го в най-прекия смисъл. Аз, Лорън Мюз, никога ни бих живяла отново там.
— Всяка коза за свой крак, както се казва. Приключихме ли с общите приказки?
— Май да.
— Чудесно. Та какво е станало с онази монахиня, Лорън?
— Още не сме наясно.
— Кажи го пак.
— Познаваш ли я?
— Дори не помня името, което ми каза Ланс. Мери Някоя си.
— Сестра Мери Роуз.
— Какво е станало с нея?
— Умря.
— Ясно. И каква е моята роля в това прескръбно събитие?
Лорън се пита какво да каже сега.
— Ти каква мислиш, че е?
Мат въздъхва и тръгва да я заобикаля.
— Лека нощ, Лорън.
— Чакай малко. Добре, тъпо беше от моя страна. Извинявай.
Мат се обръща с лице към нея.
— Разпечатката от телефонните й разговори.
— Какво за нея?
— Сестра Мери Роуз е провела един разговор, за който не можем да намерим каквото и да било обяснение.
Лицето на Мат остава безизразно.
— Познаваш ли я, или не?
Мат поклаща глава.
— Не.
— Защото от разпечатката излиза, че тя се е обаждала в дома на снаха ти в Ливингстън.
Той смръщва вежди.
— Търсила е Марша?
— Снаха ти отрича да е разговаряла с когото и да било от „Света Маргарита“. Питах и онова момиче, Кайли, дето наема стая там.
— Кайра.
— Какво?
— Казва се Кайра, не Кайли.
— Добре де, да се казва както ще. Известно ми е, че прекарваш доста време там. Всъщност знам, че снощи си преспал в къщата.
Мат кимва.
— И ти решаваш — аплодисменти моля, — че онази калугерка е говорила с мене.
Лорън свива рамене.
— Би могло и така да е.
Мат въздъхва дълбоко.
— Какво?
— Не трябва ли именно в този момент аз да се разлютя страшно и се развикам, че ме подозираш само защото съм бивш затворник, макар да съм си отбил наказанието и да съм платил своя дълг към обществото?
Това я кара да се усмихне.
— Значи искаш да прескочиш момента на справедливото възмущение, за да преминеш направо към отрицанието.
— Това би ускорило хода на нещата.
— Тоест не познаваш сестра Мери Роуз?
— Не. За протокола: Не познавам никаква сестра Мери Роуз и мисля, че въобще не познавам нито една монахиня. Не познавам абсолютно никого, свързан със „Света Маргарита“, освен ако не повярвам на Ланс, който твърди, че ти самата си учила там. Нямам ни най-малка представа за това, поради каква причина е дотрябвало на бедната калугерка да звъни в дома на Марша, нито съм убеден, че подобно нещо се е случило.
Лорън решава да обърне друга страница.
— Познаваш ли мъж на име Макс Дароу?
— И той ли се е обаждал на Марша?
— Отговори направо, Мат. Познаваш ли Макс Дароу от Невада или не?
Потръпване. Лорън го забелязва. Мигновено, нищожно, незабележимо движение върху лицето на Мат, но тя го засича — светкавично разширяване на очите. Овладява се за част от секундата.
— Не — заявява Мат.
— И не си чувал това име?
— Никога. Кой е той?
— Утре ще прочетеш във вестника. Ще имаш ли нещо против да ми кажеш къде си бил вчера? Преди да отидеш в дома на Марша?
— Ще имам.
— А би ли ми казал, независимо от това?
Той поглежда встрани, затваря очи и отново ги отваря.