Выбрать главу

— Това започва да наподобява пълноценен полицейски разпит, полицай Мюз.

— Инспектор Мюз — поправя го тя.

— И в двата случая съм на мнение, че отговорих на достатъчно въпроси за тази вечер.

— Значи отказваш?

— Не, по-скоро тръгвам. — Сега е ред на Мат да си погледне часовника с театрален жест. — Закъснявам.

— И предполагам няма да ми кажеш какво си намислил?

— Предположението ти е правилно.

Лорън свива рамене.

— Нищо не ми пречи да те проследя.

— Мога да ти спестя усилията. Отивам в централата на НЕД в Нюарк. Какво ще правя там си е лично моя работа. Приятна вечер.

Той се спуска по стълбите.

— Мат…

— Какво?

— Може да ти прозвучи идиотски, но ми беше много приятно да те видя след толкова години. Жалко, че не стана при по-други обстоятелства.

Той почти се усмихва.

— И за мене беше приятно.

Глава 24

Невада, казва си Мат. Лорън Мюз го попита за един мъж от Невада.

Двайсет минути след като оставя някогашната съученичка върху собствената си веранда, Мат влиза в офиса на Сингъл. По пътя насам преговаря проведения с него разпит. Една дума се връща неизменно в съзнанието му.

Невада.

Макс Дароу, който и да е той, да върви на майната си, е от Невада.

А Оливия бе ровила в Мрежата, за да търси сайта на някакъв вестник, който се казва „Невада Сън Нюз“.

Съвпадение?

Да бе.

Офисите на НЕД са притихнали. Сингъл се е разположила зад бюрото си, облечена в анцуг с логото на „Найк“. Косата й е дръпната назад и вързана в дълга конска опашка. Тя включва компютъра.

— Да си чувала нещо за убийство на монахиня от „Света Маргарита“? — пита Мат.

Сингъл смръщва вежди.

— От Ийст Ориндж ли?

— Да. Имат и училище.

— Не съм.

— Ами за някой си Макс Дароу?

— Какво за него?

Мат разправя набързо за срещите си с двамата някогашни съученици Ланс Банър и Лорън Мюз. Сингъл въздъхва и си записва. Зъб не обелва, само вдига леко вежда, когато чува за компютърната следа, водеща към порносайт.

— Ще проуча въпроса.

— Благодаря.

Тя обръща дисплея така, че и двамата да го виждат.

— Казвай сега какво те интересува?

— Можеш ли да увеличиш снимката на Чарлс Тали, дето ми я пратиха по мобифона?

Тя започва да шари с мишката и да натиска клавиши.

— Да ти кажа нещо на бърза ръка.

— Слушам.

— Тия програми за увеличаване правят чудеса в някои случаи, но в други са пълен провал. Когато се прави цифрова снимка, качеството зависи от броя на пикселите. Затова именно се купува камера с колкото е възможно повече пиксели. Те представляват точици. Колкото повече точици участват в изграждане на образа, толкова по-ясен е той.

— Това ми е известно.

— Камерата на твоя телефон е доста жалка в това отношение.

— И това знам.

— Тогава трябва да знаеш също, че колкото повече се увеличава запечатан с нея образ, толкова по-неясен става той. Тази програма тук съдържа алгоритъм — да, голяма дума, няма що. Казано по-простичко, тя отгатва какво би имало върху празните полета въз основа на онова, с което разполага. Цветове, сенки, линии, каквото и да било. Далеч не е върхът на съвършенството. Има много грешки и въпросителни. Но все пак…

Тя извиква върху екрана снимката на Чарлс Тали. Този път Мат не обръща внимание на синьо-черната коса, на усмивчицата и цялото изражение на лицето. Пренебрегва червената риза и белите стени. Търси едно-единствено нещо.

Показва го.

— Виждаш ли това?

Сингъл надява очила за четене, взира се, а после поглежда към него.

— Да, Мат, виждам го. Хората му викат прозорец.

— Можеш ли да го увеличиш още мъничко?

— Ще опитам. Какво очакваш да видиш през този прозорец?

— Не знам точно. Давай.

Тя свива рамене и отново се заема с мишката и клавишите. Прозорецът заема вече половината екран.

— Може ли да стане мъничко по-ясно?

Сингъл отново се заема за работа. Свършва и поглежда Мат. Той се усмихва.

— Не виждаш ли?

— Какво да видя?

— Сиво е. Толкова можах да видя върху екрана на телефона. Но погледни сега. По стъклото личат водни капки.

— Е?

— Е, тази снимка ми бе изпратена вчера. Да си чула за дъжд вчера? Или пък онзи ден?