Вчера Сингъл го сравни с побой — никой не може да предугади неговия изход. Но ето че сега е изправен пред една врата в буквалния смисъл и не знае какво точно ще намери от другата й страна.
Минута по-късно Мат стои пред стая номер 515.
Пистолетът е все още у него.
Минава му през ума да го извади и скрие зад гърба, но не, ако Тали забележи този номер, нещата могат да тръгнат съвсем на зле. Мат вдига ръка и почуква. Ослушва се. Откъм другия край на коридора долита звук — може би от отворена врата. Мат поглежда натам и не забелязва нищо.
Отново почуква, този път по-решително.
— Тали? — подвиква с приглушен глас. — Вътре ли си? Искам да поговорим.
Изчаква. Нищо.
— Моля те, Тали, отвори. Искам само да разменим две думи. Това е цялата работа.
И тогава отвъд вратата на стая номер 515 се разнася глас. Същият, който е чул по телефона.
— Един момент.
Вратата рязко се отваря и пред него се изправя от плът и кръв самият Чарлс Тали с познатата усмивчица и синьо-черна коса.
Той застава на прага, докато едновременно с това говори по мобилен телефон.
— Добре — казва той на онзи в другия край на линията. — Добре, точно така.
Дава знак с глава на Мат да влезе в стаята. И Мат прави именно това.
Лорън си мисли за онова потрепване.
Мат опита да го прикрие, но явно реагира на името Макс Дароу. Законният въпрос при това положение, разбира се, гласи: Защо?
Всъщност тя приема неговото предизвикателство и кажи-речи го проследява. Казано иначе, отива при сградата на НЕД преди него и се притаява наблизо. Известно й е, че собственикът на детективската агенция е бивш федерален агент. Пословичен е със своята дискретност, но може би има някакъв подход към него.
Когато Мат пристига — точно както е обещал — на паркинга се виждат само още две други коли. Лорън си записва номерата им. Късно е. Няма никаква причина да се намират на това място.
Двайсет минути след това тя си е вече у дома. Оскар, по-старият котарак, се натъкмява в скута й за чесане. Лорън му уйдисва на акъла, но на животното бързо му омръзва и Оскар се помъква нанякъде в тъмното. Бе време, когато тази маневра се изпълняваше с внезапен скок, но възрастта и болните стави слагат край на това. Милият Оскар остарява. При последния рутинен преглед ветеринарят й хвърля оня особен поглед, който казва, че не е хубаво да те свари неподготвена. Във филмите винаги децата — също като в „Олд Йелър“35 и последвалите го подобни — биват смазвани от трагедията да загубят четирикрак приятел. Всъщност самотните възрастни преживяват подобна загуба много по-остро. Самотни като Лорън.
В апартамента й цари кучи студ. Климатичната инсталация над прозореца дудне равномерно и капе вода върху перваза, за да поддържа подходяща за дълготрайно съхраняване на месо температура. Маминка нанка върху дивана. Телевизорът си работи — излъчва реклама за някаква шантава машинария, която гарантирано ти прави плочки по корема. Тя изключва климатика. Майка й не помръдва.
Лорън стои на прага и слуша мокрото от тютюневи храчки хъркане. Този мъчителен звук е в известна степен добре дошъл — намалява собственото й желание да запали. Лорън не буди майка си. Не й оправя възглавницата, нито я завива с одеяло. Просто я наблюдава няколко минути и се пита за енти път какво точно изпитва към тази жена.
Лорън си прави сандвич с шунка, излапва го лакомо над мивката в кухнята и си налива чаша бяло вино от тумбеста бутилка. Забелязва, че боклукът се нуждае от изхвърляне. Пластмасовата торба ще се пръсне всеки момент, което не означава, че майка й няма да се опита да натъпче още нещо в нея.
Тя изплаква чинията и с въздишка измъква плика от кофата за боклук. Майка й все така не помръдва. Никакви вариации не нарушават еднообразието на влажното хъркане. Понася издутия плик към контейнера отвън. Тук въздухът е лепкав. Чуват се щурци. Мята торбата връз другите в контейнера.
Когато се връща в апартамента, майката е будна.
— Къде се губиш? — пита Кармен.
— По работа.
— Не можа ли да звъннеш един телефон?
— Извинявай.
— Побърках се от притеснение.
— Видях как пагубно се е отразило върху съня ти.
— Какво искаш да кажеш пък сега?
— Нищо. Лека нощ.