Рон постоянно се местеше от един дом в друг. След като новото място му омръзнеше или вече не беше добре дошъл там, започваше да звъни по телефона и Анет търсеше ново място, където да се грижат за него. После му помагаше да си опакова багажа и да се премести. Някои от домовете воняха на дезинфектанти и смърт, други бяха топли и уютни.
Живееше в един хубав дом в град Хоу, когато го посети доктор Сюзан Шарп. Рон не пиеше от седмици и се чувстваше чудесно. Двамата отидоха до един крайградски парк, за да се поразходят край езерото. В небето нямаше облаци, а въздухът беше хладен и чист.
— Беше като малко момче — спомня си доктор Шарп. — Толкова се радваше, че е на открито, на слънце, в този хубав ден.
Когато не пиеше и си вземаше лекарствата, Рон беше чудесна компания. На същата вечер имаха „среща“ — вечеря в един ресторант наблизо. Рон беше много горд от себе си, че е завел красива дама на вечеря.
17
Острите стомашни болки започнаха рано през есента на 2004 г. Рон се чувстваше подут и не му беше добре нито когато седи, нито когато лежи. Малко по-добре ставаше, когато се разхождаше, но болката се усилваше. Постоянно се чувстваше изтощен и имаше проблеми със съня. Обикаляше по коридорите на поредния дом, където го бяха настанили, във всякакви часове на денонощието, и се опитваше да облекчи нарастващата тежест в стомаха си.
Анет живееше на два часа път и не го беше виждала цял месец, макар че той й се оплакваше по телефона. Когато дойде да го вземе за един зъболекарски преглед, остана шокирана от подутия му корем.
— Приличаше на бременна в десетия месец — каза тя.
Отказаха се от зъболекаря и отидоха направо в спешното отделение в Семиноул. Оттам ги изпратиха в една болница в Тълса, където на следващия ден Рон получи диагноза: цироза на черния дроб. Заболяването не подлежеше на операция, не можеше да се лекува и нямаше шанс да се направи трансплантация. Беше следващата смъртна присъда, но по-болезнена. Според оптимистичните прогнози му оставаха шест месеца живот.
Рон беше живял петдесет и една години, от които беше прекарал поне четиринайсет зад решетките, където нямате алкохол. След като го бяха освободили преди пет години, със сигурност беше посягал към бутилката, но освен това имаше и дълги периоди на абсолютно въздържание, в които се бореше с алкохолизма си.
Цирозата изглеждаше малко преждевременна. Анет зададе трудни въпроси и получи неясни отговори. В допълнение към алкохола имаше и наркотични вещества, макар и съвсем малко след освобождаването. Вероятна допълнителна причина бяха и лекарствата, които беше вземал толкова много години. Поне през половината от живота си Рон беше приемал в различни дози и количества много силни психотропни лекарства.
А може би поначало имаше слаб черен дроб. Вече нямаше значение каква е причината. Анет пак се обади на Рене, за да й съобщи поредната трудна за вярване новина.
Лекарите източиха няколко литра течност от подутия корем на Рон, после от болницата помолиха Анет да му намери друго място. Отказаха й в седем различни институции, преди да успее да настани Рон в дома за стари хора „Счупена стрела“. Сестрите и служителите там го приветстваха като роднина.
Скоро за Анет и Рене стана ясно, че шест месеца е твърде нереалистична прогноза. Рон бързо отслабваше. С изключение на гротескно подутия му корем, останалата част от тялото му просто изсъхна. Нямаше апетит и най-сетне спря да пие и да пуши. Черният му дроб бързо се скапваше, болката ставаше непоносима. Рон постоянно се измъчваше, с часове обикаляше стаята си и бродеше по коридорите на старческия дом.
Близките му се опитваха да прекарват възможно най-много време с него. Анет беше наблизо, но Рене, Гари и децата им живееха в Далас. Дотам беше пет часа с кола, но и те идваха при всяка възможност.
Марк Барет дойде няколко пъти да види стария си клиент. Беше много зает с новите си дела, но Рон винаги беше на първо място. Двамата разговаряха за смъртта и за живота след нея, за Бог и за обещанието за спасение чрез Христа. Рон гледаше на смъртта с почти съвършено спокойствие. Беше събитие, което очакваше с нетърпение, от години насам. Не се страхуваше да умре. Не таеше горчивина. Съжаляваше за много от нещата, които беше направил, за грешките си и за болката, която беше причинил, но искрено се беше обърнал към Господ за прошка. И тя му бе дадена.
Освен това не мразеше никого, макар че почти до края не споменаваше с добро Бил Питърсън и Рики Джо Симънс. В крайна сметка бе простил и на тях.
При следващото си посещение Марк заговори за музика и Рон с часове му разказваше за новата си кариера. Колко щеше да се забавлява на сцената, когато излезеше от старческия дом. Не спомена нищо за болестта си, нито за приближаващата смърт.