Но докато здраво държеше заглавията на първите страници на вестниците със своите чуцатости, същевременно строеше и своята империя. Нае много способен мениджър, Дик Уилямс, и събра отбор, в който играеха Реджи Джонсън, Джо Руди, Сал Бандр, Бърт Кампанерис, Рик Мъндей, Вайда Блу, Катфиш Хънтър и Роли Фингърс.
В началото на 70-те „Атлетикс“ несъмнено бяха най-готиният отбор в бейзболното първенство. Носеха бели клинове — първият и единствен отбор в историята на бейзбола, който си го позволи — и имаха всякакви пъстроцветни екипи в различни комбинации от зелено, златно, бяло и сиво. Бяха колоритни като сърфисти от Калифорния — с по-дълги коси, бради и мустаци и определено бунтарски дух. В една игра, която вече имаше повече от сто години история и изискваше от почитателите си да се прекланят пред нейните традиции, „Атлетикс“ представляваха истински скандал. Те правеха каквото си искат. А и страната все още не се беше отърсила от опиянението на 60-те. Защо да се подчиняваш на правилата? Всички правила можеха да бъдат нарушавани, дори в светая светих на професионалния бейзбол.
В края на август 1971 г. Рон замина за трети път за Оукланд, но този път като част от отбора, един от играчите на „Атлетикс“, бъдеща звезда — нищо, че все още не беше изиграл нито един мач в професионалната лига. Приеха го добре, потупаха го по рамото и му казаха няколко окуражителни думи. Беше на осемнайсет години, но с кръглото си детско лице и къдравите кичури, които падаха на челото му, приличаше на петнайсетгодишно хлапе.
Ветераните знаеха, че шансовете работят по-скоро в негова вреда, както ставаше с всички млади играчи, подписали договор с отбора, но въпреки това го накараха да се почувства добре дошъл. Все пак и те бяха минали по неговия път.
По-малко от десет процента от играчите, които подписват договор с професионален отбор, достигат до мач в него, но нито едно осемнайсетгодишно момче не иска и да чува за това.
Рон обиколи игрището и пейките на отбора, помота се с играчите, взе участие в загрявката преди мача и видя как ни стадион „Оукланд Аламеда Колизеум“ се събира доста рехава публика. Много преди първия съдийски сигнал го заведоха до пейката на новия му отбор, откъдето изгледа целия мач. На следващия ден се върна в Ейда, твърдо решен да тренира като бесен, за да изиграе първия си професионален мач още на двайсет. Или може би на двайсет и една. Беше видял, усетил и попил атмосферата на един истински професионален стадион и вече никога нямаше да бъде същият.
Остави косата си по-дълга и се опита да си пусне мустаци, но природата отказа да му съдейства. Приятелите му го смятаха за богаташ и той със сигурност се държеше като такъв. Беше различен, по-готин от повечето хора в Ейда. Все пак беше ходил в Калифорния!
През целия септември гледаше с интерес как „Атлетикс“ печелят 101 от мачовете си и излизат на първо място в Западната лига. Скоро и той щеше да бъде с тях, да хвърля топката или да играе в центъра, да носи шарения спортен екип, дългата коса и всичко останало и да бъде част от най-страхотния отбор в страната.
През ноември подписа договор с производителя на дъвки „Топс“, като даде на компанията изключителното право да показва, отпечатва и разпространява името, лицето, снимката и автографа му на бейзболни картички.
Както и всяко друго момче в Ейда, самият той ги беше събирал с хиляди; беше ги пазил, разменял, поставял в рамка, носил в кутия от обувки и беше спестявал монети, за да си купи нови. Мики Мантъл, Уайти Форд, Йоги Бера, Роджър Марис, Уили Мейс, Ханк Арън — всички велики играчи бяха на бейзболни картички. А сега и той щеше да бъде един от тях!
Мечтата му бързо се сбъдваше.
Но първото му участие беше в отбора от Втора лига на Кус Бей, щата Орегон — далеч от „Оукланд Атлетикс“. През пролетния тренировъчен сезон на 1972 г., който изкара в Мейса, щата Аризона, не се беше представил добре, не беше привлякъл вниманието на треньорите и „Атлетикс“ все още се чудеха какво да правят с него. Направиха го кетчер — позиция, на която никога не беше играл. Сложиха го там просто защото умееше да хвърля силно.
Но късно през пролетта го сполетя лош късмет. Пукна апендикс и се върна в Ейда, за да го оперират. Докато нетърпеливо чакаше тялото си да се възстанови, започна да пие по много, за да убива времето. В местната „Пица Хът“ бирата беше евтина, а когато му омръзнеше там, се качваше в новия си кътлас, отиваше до „Елкс Лаундж“ и давеше скуката в няколко бърбъна с кола. Беше отегчен и нямаше търпение да излезе на игрището. По някаква причина, която и той самият не можеше да обясни, реши да потърси утеха в алкохола. Най-сетне му се обадиха да заминава за Орегон.