3
Няколко месеца след края на бейзболния сезон Брус Либа разсеяно се разхождаше в търговския център „Саутроудс“ в Тълса, когато видя едно познато лице и се закова на място. В магазина за мъжка конфекция „Топърс“ беше старият му приятел Рон Уилямсън — облечен с много хубави дрехи и зает да продава подобни на клиентите си. Двамата се прегърнаха мъжки и се впуснаха в дълъг разговор за това какво се е случило междувременно с тях. Бяха израснали почти като братя и сега се изненадаха колко драстично са се отдалечили един от друг.
След като завършиха гимназията в Ашър, всеки пое по своя път и двамата изгубиха връзка. Брус продължи да играе бейзбол още две години в колежа, но после спря, защото коленете му окончателно го предадоха. Кариерата на Рон също не беше потръгнала по-добре. И двамата бяха оставили зад гърба си по един развод; нито един от двамата не знаеше, че другият изобщо е бил женен. И двамата не се изненадаха, че не са изгубили вкуса си към нощния живот.
Бяха млади, изглеждаха добре, отново бяха ергени, работеха здраво и изкарваха пари, така че веднага се заеха да обикалят нощните клубове и да свалят момичета в тандем. Рон винаги си беше падал по момичетата, но след няколко сезона в бейзболни отбори от Втора лига беше станал още по-голям сваляч.
Брус живееше в Ейда и всеки път, когато имаше път към Тълса, обикаляше по цяла нощ с Рон и неговите приятели.
И въпреки че играта им беше разбила сърцето, бейзболът си оставаше любимата им тема за разговори: славните дни в Ашър, треньора Боуен, старите мечти и бившите съотборници, които също се бяха провалили като тях. Със сериозната помощ на контузените си колене, Брус беше успял напълно да се откъсне от желанието си да играе бейзбол — или поне от мечтите си за успех във Висшата лига. С Рон беше различно. Той все още беше убеден, че може да играе отново, че някой ден ще стане чудо, ръката му изведнъж ще се оправи, телефонът неочаквано ще звънне. И животът отново ще стане хубав. Отначало Брус не му обръщаше внимание; това бяха просто следи от угасващата слава. Както и сам бе научил, нито една звезда не избледнява по-бързо от тази на гениалните спортисти от гимназията. Някои приемат този факт и продължават с живота си. Други все още мечтаят десетилетия след това.
Рон едва ли не халюцинираше, докато си представяше как ще играе отново. И собственият му провал направо го смазваше. Постоянно разпитваше Брус какво говорят за него хората в Ейда. Разочаровани ли бяха, че не се беше оказал следващият Мики Мантъл? Говореха ли за него по кафенетата? Не, уверяваше го Брус, не говорят.
Но това нямаше значение. Рон беше убеден, че в родния му град го смятат за неудачник, и единственият начин да промени мнението им беше да подпише един последен договор и с нокти и зъби да се изкачи във Висшата лига.
Отпусни се, приятел, повтаряше му Брус. Забрави за играта. Мечтата свърши.
Роднините на Рон започнаха да забелязват сериозни промени в характера му. Понякога беше нервен, превъзбуден, неспособен да се съсредоточи върху една тема, преди да се прехвърли на следващата. На семейни събирания седеше мълчаливо по няколко минути, а после изведньж се впускаше в оживен монолог, по време на който говореше само за себе си. Не даваше думата на никой друг и темата винаги се въртеше около него самия. Не можеше да седи спокойно, пушеше като комин и разви странния навик просто да изчезва от стаята без предупреждение. На Деня на благодарността през 1977 г. Анет покани на гости цялото семейство и приготви традиционното пиршество. Веднага щом всички заеха местата си, Рон изведнъж скочи от масата, без да каже дума, излезе и прекоси цяла Ейда, за да се прибере в къщата на майка си. Обяснение не последва.
На други семейни събирания се затваряше в спалнята, заключваше вратата и седеше сам. Въпреки че това тревожеше близките му, все пак им даваше малко време, през което да си поговорят спокойно. После Рон изведнъж изскачаше от спалнята, като дърдореше за всичко, което му минаваше през ума — по правило на тема, която нямаше нищо общо с разговора на останалите. Заставаше по средата на хола и бръщолевеше безспирно като побъркан, докато не се умори, а после се втурваше отново в спалнята и пак заключваше вратата отвътре.
Веднъж, когато нахълта по този начин, държеше китара. Започна яростно да подрънква на нея, да пее фалшиво и да кара останалите да пеят заедно с него. След няколко песни, изпълнени по този неприятен начин, той се отказа и изтрополи обратно в спалнята. Близките му дълбоко си поеха дъх, завъртяха очи към тавана и събирането се върна към нормалния си ход. За съжаление семейството му беше започнало да свиква с това поведение.