— Върви — каза му. — Имаш доста работа за вършене.
Той погледна към празната си длан. Беше живял сам през целия си живот, но никога не се беше чувствал по-самотен от сега. Не и до този момент.
— Да — отвърна и се усмихна тъжно. — Ще дойда по-късно.
— Аз няма да ходя никъде. Ще се радвам да те видя отново.
Той отчаяно търсеше думи, които да й каже, нещо, с което да я утеши и успокои. Отиде до вратата. Преди да отвори, тя отново го повика:
— Коз?
Той се обърна към нея.
— Да?
— Не ме попита.
— За какво?
— Какво се случи. Не ме попита какво се случи с мен. Не ме попита дали… Сякаш лекарите само това ги интересуваше. Дали той е… или не е. Дори видях въпроса в очите на Фин. Но не и в твоите. Не ме попита. Дори не прояви любопитство. Защо?
Той се замисли, после се върна до леглото й и седна на ръба.
— Аз не съм добър в тези работи, не ги умея. Ако ти поискаш да говорим за нещо, ако поискаш да ми кажеш нещо, готов съм да те изслушам. Може и да нямам още отговори за теб, може и да не мога да оправя всичко, но мога да слушам. Никога няма да те питам за това, защото не ме интересува. Не ме интересува, защото нищо, случило се на теб, и нищо, което би могло да ти се случи, е в състояние да промени чувствата ми към теб. Разбираш ли?
Очите й се напълниха със сълзи и тя ги избърса с дланта си. Хубаво беше той по-скоро да излезе от стаята, защото иначе щеше да се срине емоционално.
— Мисля, че да. — Тя взе дланта му и я доближи до гърдите си. — Благодаря ти. — Той кимна. — А сега върви да спипаш този негодник.
Фин чакаше пред стаята. Козловски излезе и мина покрай него, устремен нанякъде.
— Коз! Чакай ме! — провикна се адвокатът и се затича, за да го настигне. Той продължи напред мълчаливо. — Коз! Чакай! — Фин успя да го настигне и го спря с ръка на рамото, за да го накара да забави крачка. Козловски се извъртя рязко към него. — Боже, само исках да ме изчакаш! — Фин изостана и се отдръпна леко.
— Какво? — попита го Козловски с изкривена от ярост физиономия.
Фин погледна назад към стаята на Лиса, после го погледна в очите.
— Откога е това между вас? — попита.
Въпросът свари Козловски неподготвен и той разбра, че правилно е предполагал. След секунда на вътрешна борба Козловски накрая се примири.
— От една седмица, може би малко по-малко.
Фин издиша продължително, обмисляйки последиците.
— Това е добре — накрая каза. — Добре е и за двамата.
— Да. Страхотно, няма що.
— Предполагам, че не си очарован от последните събития.
— Брей, ти си бил ясновидец!
Адвокатът се почеса по главата.
— И? Какво мислиш да правиш?
— Мисля да разкажа играта на тези нещастници. На всички, до последния. Проблем ли е за теб?
— Не. Изобщо. Имаш ли план?
Козловски поклати глава.
— Хубаво. Плановете така или иначе са доста надценени. — Фин продължи да го гледа. — Добре, с теб съм.
Козловски кимна, после тръгна към изхода, вече по-бавно.
— Предполагам че, със светлите черти от характера ти беше дотук, а? — попита го Фин.
— Светлите ми черти си остават, но тези хора просто ги пристъпиха и минаха всякакви граници.
Беше десет часът, когато Джими се добра до Източен Бостън. Той извървя пеша целия път, твърде предпазлив, за да вземе такси или автобус в сегашното си състояние. Кървенето от рамото му беше намаляло, но не беше спряло напълно и той беше изгубил доста кръв. Трябваше му лекар и това не можеше да стане без помощта на Карлос.
Той заобиколи отстрани ректорията — къщата на свещеника — и се шмугна в мазето през отворената врата до гаража. Там го чакаше Раул, един от доверените хора на Карлос.
— Видяхме, че дойде от улицата. Надявам се, че никой не те е проследил — каза Раул. — Трябва да си по-внимателен, особено след като датата на доставката е толкова скоро. — Нещо в позата на Раул накара Джими да се напрегне, но си каза, че параноята се дължи на умората му.
— Трябва ми лекар — Джими посочи рамото си, в същото време с тревога установи, че не може да движи ранената си ръка. — Простреляха ме.
— Карлос е горе в неговата църква. — Раул се обърна и тръгна нагоре по стълбите. — Идваш ли?
— Трябва ми лекар — повтори Джими. Някакъв вътрешен глас му шепнеше да бяга, но той беше изтощен и не знаеше къде да отиде.
— Карлос е горе — повтори Раул и продължи да се качва. След секунда Джими го последва.