Църквата беше свързана с ректорията чрез къс покрит коридор и двамата мълчаливо преминаха по него, като внимаваха да не бъдат забелязани от случаен минувач. Падре беше в църквата, коленичил пред олтара — само една обикновена катедра, понеже църковното ръководство беше прибрало всичко по-ценно. Раул направи знак на Джими да седне на предната скамейка, после излезе и тръгна обратно към ректорията. Джими седя няколко минути. По едно време му се стори, че ще припадне, и дори си помисли да прекъсне медитацията на Карлос, но си даде сметка колко лоша идея е това. Накрая Карлос вдигна глава и стана.
Обърна се и погледна към младежа. Несъмнено беше забелязал присъствието му още от самото начало.
— Върнал си се — каза Падре.
— Раниха ме. Трябва ми лекар.
— Може да ти трябва не само лекар — произнесе с леден тон той. — Разбрах, че адвокатът още е жив.
Паника стегна гърдите на Джими и в неговото отслабнало състояние и от прилива на адреналин той се разтрепери силно.
— Жив е — каза. — Измъкна се, но вече не е проблем.
— Вече не е проблем? Още е жив, но вече не е проблем? Впечатляваш ме, много ме впечатляваш. Особено след като ясно ти казах, че адвокатът ще бъде проблем за нас, докато е жив. Да не би да ми казваш, че не съм бил прав?
Младежът трябваше внимателно да си проправи път през въпросите на Карлос като през минно поле. Ако кажеше, че Карлос не е бил прав, това щеше да се възприеме като директно оспорване на властта му. Ако кажеше, че е бил прав, това щеше да се възприеме като признание за провала му. Като всичко с Падре и това беше тест и независимо колко уморен беше той, трябваше да запази концентрация и да премине този тест.
— Измислих друг начин — отвърна накрая.
— Друг начин? Много си бил изобретателен. И какъв е този друг начин?
— Изпратих му послание. Чрез една от неговите служителки.
— Изпратил си му послание?
— Много ясно послание. Вече няма да имаме проблеми с адвоката.
— И си сигурен? Знаеш точно как ще реагира адвокатът на посланието ти?
— Да, мисля, че да. — Джими искаше да си почине. Главата го болеше, а ръката му беше изтръпнала.
— Ти мислиш?
— Сигурен съм.
— Което означава какво?
Джими премълча.
— В бизнеса, както и във войната, няма нищо по-опасно от несигурността. Ти беше изпратен да разрешиш тази ситуация веднъж завинаги.
— Смятам, че я разреших. — Усещаше, че разговорът започва да му убягва. Както и успехът. Отново му мина през ума да бяга, но знаеше, че е безсмислено. Не му бяха останали никакви сили.
Карлос се приближи и седна на пейката до Джими.
— Имах големи надежди за теб. Знаеш ли?
— Да, Падре — отвърна Джими и осъзна, че плаче. — Съжалявам.
— Много големи надежди. Ти не си салвадорец, но си мислех, че си силен. В известен смисъл в теб виждах повече от моя характер, отколкото във всеки друг. В известна степен те приемах като син. Някога имах син, знаеш ли?
Джими поклати глава, сълзите се търколиха по лицето му.
— Синът ми вече го няма, но ти ми напомняше на него.
— Падре, много съжа…
Карлос го потупа по коляното и го прекъсна:
— Не се притеснявай. Всички рано или късно отиваме в Божиите ръце. — Той погледна към витража над олтара. Сутрешните слънчеви лъчи преминаваха през стъклото и хвърляха многоцветни светлини върху татуираното лице на Карлос. От този калейдоскопичен ефект на Джими му се зави свят.
— В Църквата ли беше възпитаван като дете, Джими?
— Не. Майка ми беше… Тя не беше религиозна. Баща ми беше американец.
Карлос кимна.
— Знаеш ли притчата за Авраам?
Джими поклати глава.
— Авраам е бил избран от Бога. Бил е неговият любимец. Бил е човекът, когото Бог е обичал най-много. Но Бог знаел, че трябва да подложи Авраам на изпитание. Човекът трябвало да докаже своята надеждност и отдаденост на Бог. Затова Бог го изпратил в планината. Казал му да доведе най-големия си син. — Той се изправи, хвана Джими за ръка и го отведе при олтара. — Бог накарал Авраам да построи голям олтар. После му казал, че синът му трябва да легне върху олтара. — Леко натисна Джими надолу да коленичи. — И тогава Бог казал на Авраам да извади меча си и да убие собствения си син като знак на подчинение на Бог. — Карлос се пресегна и взе мачетето, което беше подпряно на стената. И го вдигна над главата си. — Авраам вдигнал меча си, готов да убие плът от своята плът и кръв от своята кръв в името на Бог. Като видял, че може да има доверие в Авраам, Бог се смилил над него. И когато Авраам надигнал меча си, Божията ръка го спряла и пощадила сина му.