Добсън решително рече:
— Добре, ако се окаже, че Салазар е невинен, ще ви съдействам да го представлявате по делото му срещу градските власти за незаконно задържане и нарушаване на човешките му права. За подобни дела практиката е съдът да отсъжда обезщетения, стигащи до петстотин хиляди долара за всяка година, прекарана незаконно в затвора. Салазар е там от петнайсет. Това прави над седем милиона долара. Може би и повече, ако спечелите процеса, без да се съгласявате на споразумение с ответника. В най-лошия случай ще приберете доста над два милиона долара. Един съвсем нелош хонорар. — Той побутна папката обратно към Фин.
Фин отвори папката и отново я прелисти. Трябваше да си признае, че беше изкушен да се заеме с делото — не заради парите, а заради предизвикателството. От друга страна, задачата не беше от лесните. Щеше да се наложи да прекара безброй часове, за да излезе от този задънен лабиринт и да намери доказателства, които да покаже пред съда. За разлика от адвокатите от големите кантори той не можеше да си позволи да пилее така времето и усилията си. А трябваше да мисли и за Козловски. Частният детектив запазваше мълчание по време на сегашната среща, но беше дал да се разбере, че е познавал
Мадлин Стийл. Козловски беше най-близкият му бизнес-партньор и той не можеше да си позволи с лека ръка да рискува отношенията си с него. Нещо повече, макар и да не го признаваха, двамата бяха приятели, а приятелите на Фин се брояха на пръстите на едната му ръка.
Той вдигна поглед от папката.
— Имам един въпрос.
— Слушам ви — отвърна Добсън.
— Защо се вълнувате толкова много?
— Казах ви, работя за Проекта…
— Не ми излизайте с тези измислици — сряза го Фин. — Сигурно има стотици случаи като този, където шансовете човекът да бъде оправдан са почти нищожни. Защо си губите времето и енергията, а не се заемете със следващия подобен случай?
Добсън се замисли, после стана, облече си палтото и взе куфарчето си. Отиде до вратата и преди да излезе, се обърна към Фин и отговори:
— Утре ще можете сам да си отговорите на този въпрос.
— Как?
— Утре е ден за посещения в „Билерика“. Ще ви заведа да се запознаете с Винсенте Салазар.
— Ядосан ли си?
Фин седеше зад волана на старичкия си кабриолет Ем Джи и караше по улиците на Централен Бостън към реката, по магистрала „Монсиньор О’Брайън“ и оттам към Чарлстън. Небето беше сиво — от онова плътно и всепроникващо сиво, което само жителите на Ню Инглънд познават. Небето се сливаше със сградите и улиците в една огромна тъмносива стена, докато изключително непригодената за тези условия кола лавираше между замръзналите локви и дупки по пътя, а калта залепваше по гумите й.
— За какво? — попита Козловски, загледан през стъклото. Фин знаеше, че приятелят му мрази да се вози в миниатюрния автомобил, в който едва се побираше огромното му тяло. Мекият гюрук сякаш всеки момент щеше да изхвръкне под напора на раменете на Козловски, а вятърът свиреше в пролуките, където брезентът не покриваше плътно стоманата.
— Добре тогава, няма да поема случая.
— Ти решаваш.
Фин отмести поглед от пътя и погледна към приятеля си. Загледан в профила на детектива, адвокатът си каза, че някога той е бил красив младеж.
— Предполагам, че си спомняш за стрелбата срещу Стийл.
— Да — отвърна Козловски и продължи да гледа през стъклото.
— И само това ли? — попита го Фин. — Само едно „да“? Бъди така любезен да се конкретизираш.
Козловски скръсти ръце.
— Тогава за бостънската полиция времената не бяха добри. Мади — полицай Стийл — беше популярна. Беше млада и добро ченге.
— И?
— Като ченге ти не можеш да позволиш подобно нещо да мине безнаказано — още повече когато жертвата е жена-полицай. Никой не може да се измъкне, ако очисти един от нашите. Ако пуснат Салазар, хората от отдела ще станат враждебни към мен. Ще се отворят много стари рани.
— Значи искаш да не се занимавам?
— Не съм го казал. Вече не работя в полицията. Забрави ли, че те ме накараха да напусна? Единственият човек, към когото не изпитвам лоши чувства и обида, е Мади. Останалите да ходят да се гръмнат, не ми пука.
— Тя оживя ли?
— Да. За нея битката беше трудна и жестока. Куршумът уцели гръбначния й стълб. Сега е в инвалидна количка и ще си остане в нея до края на живота си. Не е лесно да се примириш с подобен удар на съдбата.
Фин повдигна вежди.
— Май я познаваш доста добре.
— Бяхме приятели.
— Приятели?
Козловски го изгледа недоволно.
— Само приятели.