Детективът сви рамене.
— Има само един начин.
— Това си помислих и аз. — Фин потегли отново. — Изглежда, тези твои черти на характера посивяват все повече с всяка следваща секунда.
Трийсет и трета глава
В осем часа същата вечер Еди Форние седеше на бара в една кръчма на Кълъмбъс Авеню. Имаше само още двама клиенти и те бяха седнали в другия край на тежкия дървен барплот и разговаряха. Барманът беше висок и едър мъж, около петдесетте, късо подстриган, с козя брадичка и поизтъркани черни татуировки на предмишниците, които Форние беше разпознал като правени в затвора. Барманът не се натрапваше, само гледаше чашата му да не остава празна. Заведението имаше атмосфера на преддверие на ада, със затъмнени прозорци, жълти светлини и изпокъсана дамаска. Накратко, беше едно от местата, на които Еди се чувстваше като у дома.
В миналото беше отдавал предпочитание на шумните и изпълнени с движение барове близо до управлението, които се посещаваха предимно от колегите му. По онова време се радваше на другарството между полицаите и обожаваше да слуша и разказва различни професионални истории с колегите, докато алкохолът се лееше безкрай, докато всички отпускаха парата след тежкия напрегнат ден. Дори се радваше на по-младите и едри полицаи — повечето от тях напомпани със стероиди. Те привличаха жените като с магнит. Винаги го беше удивлявало как някои жени хлътват по полицаите, без да обръщат внимание на агресията, изписана на физиономиите им, и брачните халки на пръстите им. Сигурно се дължеше на силата, която излъчваха — непобедимостта да си човек на закона, а не такъв, който живее по закона.
Разбира се, жените никога не обръщаха внимание на Форние. Всички се шегуваха, че с тесните му рамене и слабичко тяло, той едва имаше сили да носи значката. Винаги се беше чувствал като аутсайдер, помагайки си с алкохола, за да има и частица от онази увереност, която другите около него чувстваха.
Онези дни отдавна бяха минали. Сега пиенето нямаше край. Понякога то му се струваше като единствения възможен край. Единствено алкохолът го интересуваше и хората, които се намираха около него, докато той пиеше, само го разсейваха от заниманието му.
Извади портфейла си и погледна в него. Две измачкани десетдоларови банкноти го гледаха отвътре тъжно. Той бавно пресметна наум. Беше изпил пет уискита — отдавна вече не смяташе времето в минути, а в чаши. Всички те бяха добра марка, а две от тях бяха на промоция. Имаше достатъчно да си плати сметката, макар че барманът нямаше да остане доволен от бакшиша. Какво пък. Този барман определено беше бивш затворник и никога досега не го беше черпил по едно пиене.
Форние изброи парите, остави ги на бара и си тръгна. Домът му се намираше на десет пресечки оттук и той се опита да обърне разстоянието в минути, за да знае колко ще трябва да изтърпи, преди да си налее чаша преоценена водка в апартамента си. Ако побързаше, нямаше да е много дълго.
Направи десет крачки по Уошингтън Стрийт, навел глава, за да заобикаля купчините сняг и локвите по пътя си. В тази поза получи първия юмрук точно под ребрата, който му изкара въздуха.
Фин и Козловски наблюдаваха от улицата, когато Форние излезе от бара. Бяха го следили, откакто той си тръгна от управлението, и вече повече от два часа се опитваха да се стоплят в колата на адвоката.
Детективът изчака, докато Форние се изравни с тясната пътечка между сградите, приближи се отстрани и го удари. Той се свлече на земята и Козловски го бутна в пътечката, вътрешността на която не се виждаше от улицата, Фин го последва.
— Кажи ни за случая на Салазар — каза адвокатът, докато Козловски държеше дребничкия полицай притиснат към стената.
Форние още беше превит на две, но съумя да вдигне глава и разпозна нападателите си. На лицето му се изписаха страх и гняв.
— Майната ви! — изсъска, докато кашляше от удара в корема.
Фин погледна към Козловски.
— Май се нуждае от още една покана.
Козловски отново го удари, този път по-силно. Форние се ококори и изплези подутия си и посинял език. Детективът отстъпи малко назад и го удари в челюстта, с което го събори на земята.
Форние се просна в заледената локва и изплю кръв.
— Аз съм полицай! — извика. В гласа му се долавяше паника. — Не може да постъпвате така с полицай!
Фин приклекна до него.
— Полицай, който петни значката си — отвърна той. — Ти изгуби правото да имаш специален статут. Заради теб един невинен човек е в затвора вече петнайсет години.
— Не знам за какво говорите — изскимтя Форние. По очите му обаче ясно си пролича, че лъже. Козловски се засили и го ритна силно в хълбока, от което последва ново хленчене.