Той ги изгледа и изглежда се досети за какво са дошли. Мълчаливо се оттегли навътре и остави вратата на къщата отворена.
Двамата нечакани посетители го последваха, очаквайки засада. Щом влязоха в дневната обаче, страхът им изчезна, понеже стана ясно, че човекът не е в състояние да окаже каквато и да било съпротива.
Явно дневната беше мястото, където Макинтайър прекарваше почти цялото си време. На няколко места на купчини бяха натрупани празни картонени кутии от пица, а по масичката имаше голям асортимент от бирени кутии и бутилки алкохол.
Макинтайър седна на дивана до масичката. Козловски взе малък стол и седна срещу него. Фин остана прав. Единствената светлина в помещението идваше от телевизора в ъгъла. Играеха „Селтикс“ и „Лейкърс“ и Бостън губеше с десет точки в първото полувреме.
— Носиш ли си пистолета? — обърна се Макинтайър към Козловски.
Детективът бръкна в сакото си и извади пистолета от кобура, след което го постави на масичката.
— А твоят къде е?
Другият извади служебния си револвер от джоба на халата, вдигна го и го огледа.
— Този ми беше първият — каза. — Дадоха ми го от службата. Преди двайсет и седем години. Не е за вярване. И си остава най-надеждното оръжие, което съм имал. Тогава всичко беше такова. Надеждно и здраво. Помниш ли?
Козловски кимна.
— Помня.
— По онова време човек знаеше кой кой е и кое какво е. Полицията се ръководеше от ченгета, не от скапани бюрократи и ние бяхме кралете. Ченгетата… знаехме как да си вършим работата. Пази невинните граждани и спукай от бой лошите. Беше просто, но ефективно. И дори това да означаваше, че трябва да заобиколиш правилата, то беше част от професията. Сега само да пипнеш някой престъпник не както трябва и накрая ти отиваш в затвора, а не той. Можеш ли да повярваш в тия глупости?
Козловски извади диктофон, включи го на запис и го сложи на масата пред него.
— Трябва да запиша разговора ни — каза. — Разбираш, нали?
— И ти ли разбра?
— Дошли сме да говорим за Винсенте Салазар.
Макинтайър махна пренебрежително с ръка.
— В каква ужасна бъркотия се превърна всичко, а? За всички нас.
Фин забеляза, че той продължава да държи револвера и да ръкомаха с него, докато говореше.
— Така е — отвърна Козловски. — Искаш ли да ми разкажеш по-подробно? Какво, по дяволите, се случи? Как се стигна толкова далеч?
Макинтайър посегна към главата си с ръката, с която държеше револвера, и се почеса с пръста, който стоеше на спусъка.
— С кого говорихте? — попита.
— Със Стийл и Форние.
Макинтайър кимна.
— Тогава вече знаете всичко. — Той изгледа Козловски спокойно, без гняв, само с тъга. — Винаги съм бил на мнение, че те направиха грешка, като те изхвърлиха от полицията, Коз. Доста лош ход беше. На нас ни трябват повече хора като теб. — Сочеше към Козловски с оръжието. Фин бръкна в джоба си и стисна своя револвер. — Хората като нас вършеха основно работата на полицията. По дяволите, хората като нас бяха самата полиция.
— И все пак трябва да науча останалото — каза детективът. — И трябва да го чуя от теб.
— Да, да, знам. Всичко, нали? Преди това обаче да пийнем по едно. — Потърси из напитките на масата и намери наполовина пълна бутилка бърбън. После намери и две мръсни чаши и ги наля до горе. — Ще налея и една за приятеля ти — каза и кимна към Фин, без да поглежда към него. — Но ми се струва женчо.
— Благодаря, няма нужда — обади се адвокатът.
Мак взе една от пълните чаши и я подаде на Козловски.
— За какво ще пием? — попита с усмивка на чакал.
Козловски вдигна чашата си.
— За истината, правдата и американската мечта?
Усмивката на Макинтайър помръкна. Той се замисли.
— Какво ще кажеш да пием само за професията ни?
— За професията ни тогава — отвърна Козловски и двамата пресушиха чашите си. Коз свали своята и погледна към Мак. — Та какво се случи?
Макинтайър се облегна назад и затвори очи.
— Дори не помня как започна всичко. — Той се почеса с дръжката на револвера по челото. — Винаги се започва от малкото. Шибаните шпиони нахлуват в страната на вълни, нали така? Не можеш да се бориш с тази напаст. Твърде много са. Те идват и заемат място, после ти взимат работата и мамят системата, не плащат данъци и ние трябва да ги плащаме вместо тях, нали така? Но те са прекалено много, за да можеш да ги изриташ всичките. Все едно да се опиташ да изпразниш Атлантическия океан със супена лъжица. Тогава виждаш, че можеш да спечелиш от тях някоя и друга хилядарка. И си казваш: какво пък толкова? Не е като да мамиш истински американци.