— Бил си на заплата при тях — отбеляза Козловски.
— Не много. — Макинтайър се изсмя. — През деветдесетте ВДС започна да вкарва нелегални имигранти. Да ги прекарва контрабандно през границата и да ги транспортира с камиони дотук. И какво толкова? За Бога, та нали сме страната на възможностите? Така че, да, те ми даваха процент в замяна на малко протекция. И вълкът сит, и агнето цяло, нали така?
— Грешка — отвърна Козловски.
— Да, грешка. Много голяма грешка. С тези хора — голяма грешка. Те са гадни копелдаци. Най-гадните.
— Защо прекарваха нелегални имигранти? Наркотърговията не е ли по-печеливша?
— Дори не може да се доближи. Не ме разбирай неправилно. От време на време те също вкарват наркотици. И оръжие. Но големите пари са от контрабандата на човешки добитък. Всеки на юг от границата, който има спестени малко пари, би ги дал охотно, за да попадне в обетованата земя. Кълна се в Бог, там долу сигурно си мислят, че ние тук плуваме в пари и всеки кара корвет само защото е американски гражданин. Те дават част от парите, а за останалите бандата ги кара да подпишат разписка, че дължат тези пари. Когато ги прекарат тук, ВДС ги продават на работодатели, които плащат на нелегалните мизерни заплати за най-неблагодарната работа. Бандата взима авансово суми от работодателите, а освен това понеже бедните нещастници имигранти не печелят много, те трябва да плащат и лихва върху дълга им, че са ги прекарали в Щатите. Почти си е като робство, само без окови. Но понякога и окови им слагат.
— Защо имигрантите просто не изчезнат?
Лицето на Макинтайър придоби сериозно изражение.
— Ти не знаеш на какво са способни тези мерзавци от ВДС. Никой не иска да си има проблеми с тях. Главатарят им е един луд психопат на име Карлос. Викат му Падре, мили Боже! Отецът. Има татуировки по цялото тяло — кълна се, върху всеки сантиметър от кожата му. Никога не съм виждал по-студен и хитър негодник. Няколко души се опитаха да избягат. По-късно ги откриха нарязани на парчета. Карлос остави главите им цели, за да могат да ги разпознаят и всички да знаят какво се случва с онези, които бягат.
— Какво стана със Стийл? — попита Козловски.
Макинтайър сви рамене.
— Малшанс за нея. Всичко вървеше по мед и масло, докато не я включиха в онази скапана съвместна оперативна група с ИНС. Тя беше надъхана да докаже на татенцето колко печено ченге е и започна да души прекалено близо. Преди да се намеси, всички си мислеха, че нелегалните имигранти сами се преселват тук. А тези, които бяха информирани за незаконните операции на ВДС, се правеха, че не знаят. Но не и тя. Започна да си пъха носа в чуждите работи. И предполагам, те решиха, че е време да се отърват от нея.
— Предполагаш?
— Смяташ, че биха си признали? Не, разбира се. Но аз знаех. И също така знаех, че ако разследването набере ход, ще отведе полицията до ВДС и Карлос. Той не е от хората, които биха го приели добре. Най-малкото щеше да се разкрие връзката ми с тях и щях да изгубя работата си. Можеше дори да отида в затвора. По онова време трябваше да издържам бившата си съпруга и две деца. Не можех да си го позволя.
— И затова натопи Салазар.
— Да. Знаех, че на Стийл е наредено да проследи определени лица — нелегални емигранти, за да бъдат те депортирани. Направих проверка и разбрах кой е на първите места в списъка й и върху кого се е фокусирала. Излезе името на Салазар и си казах: какво пък? Всеки друг на негово място също щеше да ми свърши работа. Отидох при Форние и му казах, че Стийл го е разпознала, но без пръстови отпечатъци няма да можем да го пипнем. Щом той направи магията, отидох при Стийл и й казах, че имаме съвпадение на пръстовите отпечатъци, но няма да е достатъчно, освен ако тя не даде показания. Просто така, открихме и закрихме делото. И аз реших всичките си проблеми, нали така?
— Никога не става толкова лесно — възрази Козловски.
— Петнайсет години бях убеден, че е толкова лесно. Единственият минус беше, че Карлос и момчетата му сега ме държаха с компромата срещу мен и имаха повече власт над мен, отколкото аз над тях. А те не са от скромните типове.
С течение на времето, докато бизнесът им се разрастваше, те искаха все повече и повече от мен и аз не можех да сторя нищо, не можех да откажа. Сега, след като цялата помия излезе наяве, те решиха, че не съм им нужен повече. Затова седя в тъмното и ги чакам да се появят. Чувствам се малко като Буч Касиди и Сънданс Кид, седнал в тази колиба, на края на филма, чакащ цялата шибана мексиканска армия да открие огън по мен.