— Не можеш ли да повикаш още агенти? — попита Фин.
— Не и толкова бързо. Особено след като информацията, по която ще действаме, е от корумпирано ченге, което се самоуби снощи, от един адвокат, който цели да пусне на свобода осъден за покушение срещу полицай и бивш детектив, който изглежда си е наумил да ядоса всички до един полицаи в Ню Инглънд. Ако шефът ми разбере, че съм подела акция като тази, ще ми скъса задника. В интерес на истината Селдън и останалите четирима в микробусите се съгласиха да участват доброволно, правейки ми лична услуга.
Фин не престана да я гледа в очите, докато тя говореше. Линда още имаше способността да го хипнотизира. Той почувства вълнение само от присъствието й. Фактът, че тя също имаше способността да го ядосва, само я правеше още по-чаровна и атрактивна.
— Значи разполагаме със седем човека — заключи Козловски.
Тя го погледна скептично.
— Какво?
— Аз идвам с вас.
— Осем — обади се Фин.
Флахърти вдигна очи към тавана.
— Коз, ти вече не си ченге. А ти, Фин… за бога, та ти никога не си бил ченге. Някога си бил престъпник, но какво от това.
— Това беше в младостта ми — подчерта той.
— Страхотно, от това не ми става по-добре. Не, вие двамата ще останете тук. Операцията трябва да бъде проведена изцяло от служители на реда, което означава, че вие двамата няма да участвате.
— Аз идвам с вас — повтори детективът. — Не можеш да ме спреш.
Тя се намръщи.
— Не мога ли? — Линда се обърна към Селдън: — Дай ми радиостанцията си. — Той й подаде портативния уред. — Бландис, Гросман, на място ли сте? — Радиостанцията изпука и се чу два пъти „Тъй вярно“.
— Добре, стойте на позиция. Може да отменим акцията. — Тя погледна към Козловски. — Ти решаваш, Коз. Или оставаш тук, или изтеглям хората си още сега. Е, какво избираш?
Козловски я изгледа гневно. После наведе глава и се изплю върху металния под на микробуса.
— Ти си шефът, шефе — отвърна. — Господи, колко се е променил светът.
— Добре го каза — добави Фин.
Тя взе радиостанцията отново:
— Добре, продължаваме. Бъдете в готовност.
В този момент два товарни микробуса завиха по улицата.
— Стойте тихо — нареди тя.
Микробусите влязоха в паркинга пред църквата, завиха зад нея към гаража при ректорията и се скриха от погледа им.
— Това е — каза Флахърти. — Екип две, подхождате отзад, екип три, вие — от страничния път. Със Селдън ще влезем отпред и ще заобиколим църквата. Всички да си сложат бронежилетките и служебните якета. Не искам да се изпозастреляме там.
Екипите потвърдиха, че са разбрали заповедите й, и радиоефирът замлъкна. Флахърти погледна към Селдън, който вече си беше сложил кевларената бронежилетка и сега си обличаше яркооранжево яке с надпис „ФБР“. Държеше в готовност пушката. Кимна й и отвори вратата. Флахърти също слезе и погледна към Фин и Козловски.
— Сериозно ви казвам. Вие двамата не мърдайте от колата, или ще наредя да ви арестуват, когато свърши операцията. Ясна ли съм?
Козловски замълча.
— Пази се — каза й Фин.
Тя затръшна вратата и тичешком пресече улицата на път за църквата.
Флахърти се движеше безшумно. Църквата беше разположена в имот, който отпред граничеше със склад и по границата на двата имота беше опъната бодлива тел. В миналото, вероятно в опита си да променят индустриалния облик на квартала, общинските власти бяха засадили дървета покрай бодливата ограда, както и храсти по предната граница на имота. В резултат на това църквата беше почти скрита и не се виждаше от улицата.
Това затрудняваше подхода, но по информацията, която имаха, по-голямата част от дейността се извършваше в задната част на имота и сградата. Винаги имаше опасност някой пазач да ги види отпред, но трябваше да рискуват. Флахърти и Селдън предпазливо се шмугнаха в храстите.
Хубаво беше да се види с Фин.
Мисълта се загнезди в главата й, нежелана и неканена. Сега беше време да се фокусира върху предстоящата задача; оцеляването й и оцеляването на подчинените й зависеха от нея. Сега не беше подходящ момент да мисли за личния си живот.
Но беше хубаво да го види. Не можеше да не си го признае. Не си беше давала сметка колко много й е липсвал той, докато не се озова до него отново. И сега всичките онези чувства, които беше потискала месеци наред, изплуваха на повърхността. Това я накара да се усъмни в решението си да се премести във Вашингтон. В края на краищата животът не беше само професията и работата.