— Готова ли си? — прошепна Селдън.
Тя се отърси от мислите за Фин.
— Да го направим — каза. — Отляво. През площадката.
И те тръгнаха приведени под прикритието на храстите.
Беше пълнолуние и лунните лъчи осветяваха в яркосиньо бялото пространство между тях и фасадата на църквата. Щом тръгнаха към постройките, нямаше начин да не се изложат на показ поне за секунда-две.
Флахърти и Селдън застанаха срещу фасадата на църквата, кимнаха си един на друг и завиха надясно, движейки се бързо към ъгъла на сградата. С извадени оръжия, готови да открият стрелба, те трескаво оглеждаха пространството пред себе си за някакви признаци, че са били забелязани. Мястото изглеждаше изоставено и само след няколко секунди бяха погълнати от сянката на църквата, продължавайки напред през снега, докато стигнаха стената на църквата, Флахърти направи знак на Селдън и двамата затичаха покрай страничната стена, там, където се свързваха трите сгради. Все още не бяха забелязали жива душа, но това не беше нормално. Не, не беше нормално и беше много тревожно. Но те нямаха избор, жребият беше хвърлен.
Скрита зад ъгъла на църквата, Флахърти кимна на Селдън и двамата пресякоха на бегом пътеката, която разделяше църквата от ректорията. Оттам бързо заобиколиха малката къща и се насочиха към гаража под тях.
— Нали не мислиш да стоиш тук? — попита Фин.
— Не — отвърна Козловски, провери дали е зареден пистолетът му и го пъхна обратно в кобура.
— Така си и мислех. — Адвокатът извади револвера, който му беше дал детективът, и го огледа. От години не беше стрелял.
— Ти можеш да останеш тук — каза Козловски. — Аз съм голямо момче.
— Не, ще дойда — отвърна той. — И не за теб се притеснявам.
— За Флахърти ли?
— Не бе, за Селдън. Симпатичен е.
Козловски се засмя.
— Не видях да има халка на пръста — отвърна. — Сигурен съм, че двамата ще бъдете много щастливи заедно:
Той отвори вратата на микробуса и излезе в тъмната нощ. Фин си пое дъх и го последва.
Козловски вървеше по следите, които Флахърти и Селдън бяха оставили в снега. Движеше се безшумно и силно приведен, точно както и те преди него. Зад него Фин изруга тихо, след като се спъна в един камък в двора на църквата. Когато стигна до фасадата на църквата, детективът коленичи до страничната стена, изчаквайки адвокатът да го настигне. Накрая Фин застана до него, като удари рамото си в една дъска и тихо изпъшка.
— Ръката боли ли те още? — попита го Козловски.
— Само когато съм буден — отвърна Фин. — Добре е. На фона на страха и обезболяващите почти не я чувствам.
— Ти стой тук — каза Козловски.
— Какво? Защо?
Хубаво беше да се види с Фин
— Това е полицейска работа, Фин. Ти не си ченге.
— Нито ти.
— Напротив, съм. Винаги съм бил и винаги ще си остана такъв.
Той го погледна красноречиво.
— Значи искаш да те чакам тук?
— Искаш да вършиш нещо полезно ли? Дръж под око църквата и гледай някой да не ни направи засада. Не искам, като приключа вътре и си помисля, че всичко е свършило, да ми прострелят задника оттам.
Фин издиша продължително, гледайки как излиза пара от устата му.
— Добре — отвърна. — Но щом се уверя, че в църквата е чисто, ще дойда при теб да ти помогна.
— Става. Ще те чакам. Само внимавай. Ако те убият, ще трябва да си търся нов офис. А не обичам промените.
— Ах, колко си великодушен!
Фин се отдели от него и си проправи път обратно до фасадата на църквата. В казаното от Козловски имаше истина. Фин не беше ченге и никога не беше работил като такъв. Това си беше полицейска операция и той нямаше необходимата подготовка и обучение. Знаеше, че не би могъл да помогне с много на щурмуващите и дори щеше само да им се пречка. И все пак не му хареса, че приятелят му го изтъкна, още по-малко му харесваше, че няма да може да пази и бди за Линда.
Фин бутна предната врата към църквата и за негова изненада тя се отвори с тихо скърцане. Стиснал револвера на Козловски, той промуши ръка през процепа и насочи оръжието в мрака. Нямаше голям смисъл, защото не виждаше нищо. Но някак му помогна да се почувства по-добре, оставил се револверът да го води.
Промъкна се в църквата и вратата се затвори зад него. Озова се в пълна тъмнина, опипвайки с ръце пространството около себе си, сякаш плуваше. Зрението му постепенно се адаптира към мрака и той успя да различи някои силуети и дори детайли от интериора. Пред него имаше завеса, която отделяше входното помещение от основната зала на църквата. Тя беше спусната плътно и блокираше всякаква светлина, идваща от прозорците. Вдясно видя стълбище, водещо към балкона в дъното на сградата.