Когато се обърна наляво, забеляза с периферното си зрение висока фигура, застанала в другия край на стената, с вдигната ръка, насочила пистолет право в главата му. Фин извика и залегна на земята, претърколи се на дясната си страна и се изправи на едно коляно, насочил инстинктивно револвера към непознатия.
— Не мърдай! — извика той. — Хвърли оръжието!
Мъжът не помръдна и продължи да се цели във Фин. Той изчака секунда-две и стреля два пъти. Доволен беше, че мерникът му още си го бива. Дори в тъмнината и след всичките тези години двата куршума попаднаха директно в гърдите на мъжа. Мъжът се поклати два пъти напред-назад и цялата църква се изпълни със силен тътен. Накрая мъжът падна на пода и се разцепи на три големи части.
Объркан, Фин стана и предпазливо се приближи срещу застреляния. Коленичил, той различи лицето, изсечено от камък, с отворени очи и израз на надежда и съчувствие. Около раменете му имаше гранитно наметало, а на гърдите — надпис „СЕЙНТ ДЖУД ТАДЕУС: ТОЙ ЩЕ ИЗРАЗИ НАЙ-ГОЛЯМО ЖЕЛАНИЕ ДА ПОМОГНЕ“. Адвокатът се вгледа по-внимателно в статуята и видя, че ръката й беше вдигната, за да раздава благословия на онези, които идваха в църквата, за да се поклонят пред нея.
Коленичил над счупената статуя на светеца-патрон и покровител на загубените каузи, Фин се наруга тихо:
— Мамка му. Това не е добър знак.
Само след секунди откъм ректорията зад църквата се разнесе адска канонада от изстрели.
Трийсет и седма глава
Линда Флахърти се беше скрила зад храстите, които отделяха ниската постройка на хосписа от ректорията, и гледаше към автомобилната алея, която водеше към гаража. Зелените площи по периметъра на имота, способстваха също както и естественият ландшафт, църквата да не се вижда от улицата, но от нейната позиция тя имаше ясен изглед към вратите на гаража. В края на алеята се виждаше слаба светлина, а вътре в сградата се суетяха десетина души.
Успя да различи три групи. Първата представляваше най-малък интерес за нея: три чорлави жени, слаб младеж и две момичета, които едва ли бяха на повече от седем или осем години. Те вървяха покорно към дъното на гаража, пазени от един грубоват мъж на около двайсет и пет, с татуировки, въоръжен с автомат. Нямаше как да ги сбърка. Те бяха уплашени и безпомощни бежанци, току-що пристигнали в страната, която смятаха за земята на несметните богатства и възможности.
Татуировките на пазача категорично го причисляваха към втората група: ВДС. Тя видя петима от тях и всичките бяха въоръжени до зъби, държаха се арогантно и надменно. Единият от тях — по-възрастен от другите — слаб и жилав и целият покрит с татуировки — даваше заповеди, а другите четирима изпълняваха безпрекословно, без да задават въпроси.
Третата група предизвика най-силен интерес у нея. Бяха четирима души, всичките мъже, но видимо поне не бяха въоръжени. Всички имаха тъмна смугла кожа и гъсти бради. Най-високият от тях изглежда им беше водач. Той говореше със силен близкоизточен акцент с командира от ВДС като равен. Членовете на бандата не ги пазеха, както пазеха бежанците. Макар и хората от ВДС да се отнасяха с уважение към тях, като с бизнес партньори, имаше някакво напрежение между двете групи.
Тя хвърли поглед към Селдън, който се беше скрил до нея зад храстите, и кимна. Това беше техният шанс. На това се бяха надявали. Другите четирима федерални агенти в момента вероятно се бяха разпръснали покрай имота и те не можеха да ги видят. Бяха взели на мушка мишените си, но по-важното беше, че на тяхна страна беше елементът на изненадата. Съдейки по поведението на разхождащите се наоколо бандити, те не подозираха за готвения срещу тях щурм. И ако в тази ситуация не настъпеше промяна, успехът на операцията беше гарантиран.
Тя даде знак на Селдън с вдигнат юмрук. След секунди всичко щеше да е свършило.
В този момент чу изстрели. Те отекнаха с отчетлива яснота откъм църквата. Линда трепна и пулсът й се ускори, докато гледаше как бандитите от гаража рязко се активизираха, свалиха оръжията от рамо и влязоха в гаража за прикритие.
Предимството на изненадата беше изгубено и това, което можеше да бъде лека и безшумна акция за задържане, се превръщаше в тежка обсада. Тя изруга тихо. После се изправи иззад храстите, вдигна пистолет към мъжете, които тичаха към гаража, и силно и ясно извика: