Когато чу изстрелите, първата му мисъл беше, че е подценил ситуацията.
— Адентро! Адентро! — извика на хората си. Бойците му бяха добре обучени, но когато жената на хълма обяви присъствието си, те се обърнаха и откриха стрелба към нея. Фатална грешка и той го знаеше.
— Но! Ал гарахе! — заповяда им той да се върнат в гаража, но вече беше твърде късно. Двама от хората му бяха убити почти мигновено на автомобилната алея, докато от улицата нахлуха още агенти. Останаха им само трима души, а той знаеше, че фактически са изгубили битката.
— Сиера ла пуерта! — извика той на друг от бойците си. Карлос видя от вътрешността на гаража как подчиненият му се протегна да издърпа вратата, но преди да е свалил до долу вратата, центърът на гърба му избухна в червени пръски, след като един от куршумите „хай велосити“ на федералните агенти го уцели в гърдите, прониза тялото му и излезе отзад.
Карлос обмисли какви възможности има и стигна до извода, че бягството е най-добрият от тях. Обърна се към Хасан и му подаде автомата си.
— А ти с какво ще се биеш? — попита той и взе без колебание оръжието.
Карлос извади от якето си пистолет и му го показа.
— Трябва да мобилизираме колкото се може повече хора, за да отвърнем на огъня — отвърна.
Хасан кимна и тръгна към предната част на гаража.
Сега беше единственият шанс на Карлос. Ако някой от хората му го видеше, щеше да се изкуши да го последва и докато един човек можеше да се промъкне през всякакви полицейски ограждения, групата щеше да бъде обречена на неуспех.
Той стигна до дъното на гаража, до ъгъла, противоположен на този, в който бяха бежанците, скупчили се на пода като плъхове. Там, покрита с талашит, се намираше вратата до стълбището, което водеше до кухнята на ректорията.
Карлос застана с гръб към вратата и се загледа. Педро, един млад боец, който му служеше над две години, продължаваше яростно да стреля и се опитваше да задържи настъплението на противника. Той беше добър човек, обучен и предан. Възможно беше да спаси и него, но рискът беше твърде голям. Без да се замисля повече, Карлос се шмугна през входа и изчезна.
Когато чу стрелбата откъм ректорията, Фин застина. Първите му мисли бяха за Линда Флахърти. Толкова много неща не беше успял да й каже — и толкова много неща, които имаше нужда да й каже. След секунда се изправи, но не знаеше къде да върви. Хрумна му да се оттегли назад през предната външна врата на църквата, да заобиколи и да се включи в боя. Докато стоеше така, се досети, че може да има и по-пряк път: през църквата. Така щеше да й се притече на помощ по-скоро, да получи стратегическо предимство, като подходи откъм тила на противника.
Фин направи колебливо няколко крачки към тежките завеси, които отделяха входното помещение от главния неф на църквата. После тихо издърпа завесата настрани и се промъкна в неизвестното.
Козловски беше все още в плен на нерешителността, колебаейки се дали да се върне в църквата и да помогне на Фин, когато стрелбата зад ректорията спря. Беше му нужна само секунда, за да реагира. Ясно беше, че истинският бой се води някъде при гаража. В църквата бяха произведени само два бързи изстрела и каквато и схватка да имаше там, тя беше приключила, Фин или беше оцелял, или не, и Козловски не можеше да направи нищо.
Той пропълзя последните десет метра до стената на гаража и се спря в ъгъла на сградата. Мястото беше повдигнато над останалия терен, точно отстрани на гаражните врати. Видя Флахърти и хората й на автомобилния път. Изглежда, имаха числено предимство. Два трупа лежаха на асфалта и като се вгледа в тях внимателно, детективът си отбеляза, че определено не бяха на агенти. Също така никой от убитите не беше Карлос, тъй като, макар и също да имаха татуировки по себе си, върху лицата, вратовете и ръцете имаше доста празно място.