Фин седеше в кабинета си в ранния следобед. Беше изморен психически и физически. Бяха го задържали в полицейското управление до сутринта, карайки го да отговаря на едни и същи въпроси. Накрая го освободиха, след като се убедиха, че едва ли ще промени нещо в показанията си.
Тъй като нощта беше минала и нямаше време да спи, от полицията отиде направо в офиса си. Трябваше да свърши огромна работа, за да се подготви за изслушването по делото на Салазар, насрочено за следващия ден.
Преди да се яви пред съда, той искаше да състави защита, в която да обясни подробно какво точно се беше случило — и преди петнайсет години, и през последните две седмици — за да може съдията да влезе в съдебната зала психически подготвен да постанови освобождаването на Салазар от затвора. За тази цел Фин трябваше да събере всичките парчета от мозайката: писмените декларации-показания на Стийл и Форние; заключението на Смити, според което пръстовите отпечатъци, приложени като доказателства по делото, най-вероятно са били подправени; както и стенограма на аудиозаписа от признанието на Макинтайър. Ако съумееше да представи всичко това правилно, щеше да е достатъчно, за да гарантира на клиента си свобода.
Докато препрочиташе отново защитата, Фин беше уверен, че ще успее. Още час работа и може би дори щеше да приключи, и да му остане време да види Линда Флахърти, преди тя да замине за Вашингтон. Предната нощ беше доста объркана. Напрежението между двамата беше непоносимо. Колкото и големи разногласия да имаха те и да се влудяваха един друг, между тях съществуваше привличане, на което не можеха да устоят. Той знаеше, че ако само намери начин да остане насаме с нея, дори и за кратко, ще може да постави нещата отново във верния им ход. Може би нямаше да успее да разреши всичките им проблеми, но на първо време щеше да е достатъчно. След това… е, след това щяха да карат бавно и полека, стъпка след стъпка.
Телефонът иззвъня и прекъсна романтичните му размисли. Той вдигна слушалката.
— Фин на телефона.
— Фин, здравей. Тони Хоровиц от „Айдентек“ е.
Фин се усмихна. Това беше последното парче от мозайката.
— Благодаря ти за обаждането, Тони. Тъкмо си седях в офиса, подготвях писмената защита пред съда и си мислех, че остава една въпросителна — резултатът от твоя анализ. На този етап не съм много убеден дали е абсолютно необходим, но мисля да използвам всичките си козове. Приключи ли с теста?
— Да. — В гласа на Хоровиц се почувства странно колебание, но Фин беше твърде уморен, за да си го обясни.
— Отлично. Значи сме готови с всичко. Изпрати ми го да го погледна.
— Щях да ти се обадя и по-рано — каза Антъни. — Но изчаквах. Знам колко усилия си вложил в случая.
Сърцето на адвоката едва не спря.
— За какво говориш, Антъни? Изпрати ми резултатите.
— Съжалявам, но имаме позитивно съвпадение.
— Позитивно съвпадение на какво?
— А ти на какво мислиш? На твоя човек — Салазар. ДНК изпод ноктите на жената, взето отпреди петнайсет години, съвпада с ДНК-пробата, взета от клиента ти.
На Фин му се зави свят.
— Не може да бъде.
— Знам, че не това очакваше да чуеш, но повярвай ми, истина е.
— Не, ти не разбираш. Ченгетата вече признаха, че са го натопили. Той не е извършил престъплението.
След известна пауза Антъни отвърна:
— Не знам какво да кажа. Науката не лъже, а според науката човекът, когото полицай Стийл е одраскала преди петнайсет години в онази алея, е Винсенте Салазар.
Четвърта част
Четирийсета глава
Скот Фин седеше на масата в малката стая за адвокати в „Билерика“, когато въведоха Салазар. Беше късно, много след обичайните часове за посещения в неделя, но Фин беше казал на охраната, че клиентът му трябва да се яви в съда на следващия ден. Когато те се поколебаха, адвокатът заплаши да повдигне обвинения срещу тях за възпрепятстване и лишаване на клиента му от гарантираното с конституцията право на адекватно процесуално представителство. След като проведоха няколко телефонни разговора с началството, пазачите се предадоха и му позволиха да се види с клиента си за десет минути.
Фин беше разговарял със Салазар по-рано на същия ден и му беше разказал подробно за всичко случило се през последните два дена. Той го увери, че неделя вечер ще бъде последната, прекарана от него в затвора, базирайки се на информацията и доказателствата, с които разполагаха — но това беше, преди да научи за резултатите от ДНК анализа.
Салазар седна на масата срещу него и търпеливо изчака пазачът да излезе от стаята. После се наведе напред и му стисна ръцете.