— Благодаря ви — каза и сведе глава върху масата. Когато отново я вдигна, на лицето му се беше изписало изражение на огромна благодарност и облекчение, сякаш Господ беше отговорил на молитвите му. — Благодаря ви за всичко.
Фин отдръпна ръцете си.
— Приготви ли си багажа? — попита го с известно колебание, от което усмивката на Салазар помръкна.
— Оттук бих искал да взема много малко неща — отвърна.
— Обади ли се на семейството си? Каза ли им, че ще се прибереш у дома?
— Да. Веднага след разговора ни тази сутрин. Макар да им казах, че е много вероятно, а не сигурно. Суеверен съм.
Фин замълча, не знаеше какво да каже.
— Господин Фин, нещо случило ли се е?
— Да. — Той наблюдаваше лицето на клиента си, а то придоби сериозен вид.
— Какво има?
Фин се засмя горчиво.
— Не знам откъде да започна. Вече имам чувството, че не знам нищо за никого. Знам само, че през цялото време съм грешал. Грешал съм да се вслушам в Марк Добсън, грешал съм да се заема със случая, грешал съм, като съм си мислел, че ще успея. Но най-вече, грешал съм, като съм ти вярвал през цялото време.
Салазар видимо се стресна.
— Моля ви, господин Фин, не ви разбирам.
— Напротив, много добре разбираш. Не е необходимо да се преструваш. Вече знам. Знам, но това няма значение, защото съм твой адвокат, а значи съм единственият човек, когото не бива да лъжеш. Не бих могъл да те предам и да го исках.
— Да ме предадете? Как?
Фин въздъхна.
— Наистина ли ще продължиш с тази игра? Добре тогава. Днес получих резултатите от ДНК анализа. Сещаш ли се, сравнителен анализ на твоето ДНК с това на материала, взет изпод ноктите на Мадлин Стийл? Анализът, който трябваше да докаже твоята невинност.
— Да, и?
— И разбрах, че ти си го извършил. Ти си бил човекът в онази алея в онази нощ. Ти си човекът, когото тя е одраскала.
— Но това не е възможно. Не съм го извършил аз. Кълна се.
— Можеш да се кълнеш колкото искаш, но както ми казаха този следобед, науката не лъже. Какво се случи? Наистина ли си мислеше, че ще избегнеш депортацията, ако я убиеш? Или има и друго нещо, което не ми е известно? Да не би наистина да си член на ВДС? Както и да е. Не ми отговаряй. Не искам да знам.
Салазар изглеждаше силно потресен. Той се отпусна назад и затвори очи. После отново погледна към Фин.
— Какво ще правите сега?
— Не знам. Честно, не знам. Ти какво би сторил на мое място?
Салазар се замисли за кратко и отговори:
— Когато произнесох Хипократовата клетва, аз се заклех да лекувам болните и ранените, независимо кои са те, независимо какво си мисля аз за тях. Доколкото разбирам, вие сте дали подобна клетва, когато сте станали адвокат. Да полагате всички усилия, за да защитавате хората в съда, независимо дали вярвате в тях или не.
— Аз съм се клел и като съдебен служител, и като юрист. Не мога да лъжа и не мога да ти позволя да лъжеш, ако знам каква е истината.
— Не ви моля да излъжете — отвърна Салазар. — Моля ви само да ме представлявате, доколкото ви позволяват професионалният опит и подготовка и доколкото позволява законът. Можете ли да го направите?
— Не знам. Знам, че си виновен. Защо тогава продължаваш да искаш да те представлявам?
Салазар се усмихна тъжно.
— Ако има нещо, което съм научил от живота си, то е, че ние знаем много по-малко, отколкото си мислим, че знаем. И независимо дали ми вярвате или не, аз вярвам във вас. И мисля, че това е достатъчно. И съм сигурен, че и преди сте представлявали хора, за които сте били убеден, че са виновни. Това спирало ли ви е да печелите делата?
Фин стана и отиде до вратата. Потропа на стъклото, за да дойде пазачът.
— Е, господин Фин? — попита го клиентът, вперил отчаяно поглед в него. — Още ли сте мой адвокат?
Пазачът отвори вратата и Фин остана до вратата, претегляйки наум възможностите. Накрая погледна Салазар.
— Утре се обръсни — каза му. — Няма да ти позволят да смениш затворническите дрехи, но се среши и се постарай да изглеждаш по-спретнато. Това само може да ни помогне да спечелим на наша страна съдия Кавана. — След тези думи той излезе от стаята, без да се обърне.
Когато се прибра в килията си, Салазар трепереше. Свободата, която се беше надявал, че е много близо до него, изведнъж му се стори непостижима и животът, който си беше мечтал да изгради заедно със семейството си, се изпари пред очите му. Седнал на койката, той се помъчи да се овладее, но единственото, за което си мислеше, беше дъщеря му. Спомняше си я като бебе — спомняше си как я държеше в ръцете си в момента, в който беше в плен на болката от загубата на жена си и му беше останала само любовта към това прекрасно, но беззащитно създание. През онези първи трудни месеци той се хвана за тази мисъл като за спасителен пояс, оправдавайки смисъла на своето съществуване именно с нейното благополучие. През онзи ден, в който майка й почина и тя почти нямаше възможност да я опознае, той се закле, че винаги ще я защитава. И ето сега се беше провалил, не беше удържал на обета си. Беше планирал да прекара живота си с нея, да й се реваншира за цялото това време, в което му беше отнета възможността да бъдат заедно. Но сега всичките му мечти и планове се разпаднаха като мираж.